— Кой е? — попита той.
Никакъв отговор. Направи още няколко крачки към вратата. Шумът от плъзгането престана, но почукването — този път много по-слабо — се повтори. Кал отключи и махна веригата. Вече не се чуваше нищо. Любопитството надделя над предпазливостта и той отвори. Вратата се отвори широко под тежестта на тялото от другата страна. Де Боно и снегът паднаха на изтривалката с надпис „Добре дошли“.
Чак когато приклекна да му помогне, Кал разпозна изкривеното от болка лице. Някога де Боно беше надхитрил огъня, но този път той го беше настигнал и отмъстил за предишното поражение.
Кал го докосна с ръка по бузата и очите му се отвориха.
— Кал…
— Ще извикам линейка.
— Не. Тук е опасно.
Изражението на лицето му беше достатъчно, за да спре възраженията на Кал.
— Ще взема ключовете от колата — каза той и тръгна да ги търси. Връщаше се към вратата с ключове в ръка, когато през тялото му премина гърч, сякаш червата му се опитваха да се вържат на възел. Напоследък бе изпитвал това усещане доста често в сънищата си. В тях то означаваше, че звярът е наблизо.
Взря се снежния мрак. Улицата беше пуста, доколкото можа да види, и достатъчно тиха за да чуе бръмченето на покритите със сняг лампи. Но сърцето му беше поело треперенето от корема — биеше силно, до пръсване.
Когато коленичи отново до де Боно, болката временно се бе поуспокоила. Лицето му беше безизразно, гласът тих, но от това думите въздействаха още по-силно.
— Идва… преследва ме…
В другия край на улицата залая куче. Не скимтеше жално като животно заключено на студа, а направо вдигаше тревога.
— Какво? — попита Кал и погледна пак към улицата.
— Бич Божи.
— …о, Господи…
Лаят бе подхванат от колибки и кухни по цялото протежение на редицата от къщи. Както в съня, така и наяве — звярът беше близо.
— Трябва да тръгваме — рече Кал.
— Мисля, че няма да мога.
Кал пъхна ръка под тялото му и внимателно го сложи да седне. Раните бяха сериозни, но не кървяха. Огънят ги беше затворил, плътта на ръцете, раменете и отстрани бе почерняла. Лицето на де Боно беше бяло като сняг, топлината изтичаше от него с дъха и потта му.
— Ще те занеса до колата — каза Кал и го вдигна на крака. Де Боно не беше напълно отпуснат, бяха останали достатъчно сили да помогне на усилията на Кал. Но докато вървяха с мъка по пътеката главата му се отпусна на рамото.
— Огънят ме докосна… — прошепна де Боно.
— Ще го преживееш.
— Изгаря ме отвътре…
— Престани да говориш и върви.
Колата беше паркирана само няколко метра по-надолу по улицата. Кал подпря де Боно отстрани докато отключваше вратите. От време на време хвърляше поглед към улицата, а пръстите му непохватно се мъчеха с ключовете. Снегът продължаваше да се усилва, скривайки пътя от двете страни.
Вратата беше отворена. Заобиколи да помогне на де Боно да седне и се върна откъм страната на шофьора.
Тъкмо се навеждаше да влезе в колата, когато всички кучета спряха да лаят. Де Боно тихо изстена. Бяха изпълнили дълга си като кучета-пазачи, сега инстинктът за самосъхранение ги накара да млъкнат. Кал седна и тръшна вратата. По предното стъкло имаше сняг, но нямаше време да го маха, чистачките трябваше да се погрижат за това. Завъртя ключа. Двигателят заръмжа, но не запали.
— …близо е… — промълви де Боно.
Не беше необходимо да му го казва. Кал завъртя ключа отново, но двигателят така и не искаше да запали.
— Хайде — опита се да го придума той. — Моля те.
Молбата му даде резултат. На третия опит двигателят запали.
Инстинктът му подсказваше да даде газ и да се маха от Чариът Стрийт колкото може по-бързо. Но снегът валеше върху натрупан от няколко дни лед и движението беше несигурно. На няколко пъти колелата щяха да забоксуват, колата поднасяше насам-натам по улицата. Все пак метър по метър напредваха под снежния покров, вече толкова плътен, че намаляваше видимостта само до няколко крачки. Чак когато стигнаха края на Чариът Стрийт разбраха истината. Не само снегът им пречеше да виждат. Въздухът бе наситен с мъгла, толкова гъста, че фаровете трудно проникваха през нея.
Чариът Стрийт изведнъж престана да бъде част от Царството. Въпреки че Кал бе живял тук от дете, сега тя се оказа чужда територия. Всякакви знаци бяха заличени, градският пейзаж бе превърнат в пустиня. Тя принадлежеше на Бич Божи, а те бяха изгубени сред нея. Кал не виждаше нищо и по инстинкт зави надясно. Щом обърна кормилото, де Боно изведнъж скочи.
— Върни се! — изкрещя той.
— Какво?
— Назад! Господи! Назад!
Стискаше таблото с ранените си ръце и се взираше в мъглата отпред.