— Там е! Ето го!
Кал погледна нагоре и видя нещо огромно да се движи в мъглата — пресичаше пътя на колата. Мярна се и изчезна твърде бързо, впечатлението му беше съвсем бегло, но и това беше прекалено много. В сънищата си го беше подценил. Беше по-голям отколкото си представяше, по-тъмен, и по-празен.
Помъчи се да включи на задна скорост, паниката превръщаше всяко движение във фарс. Вдясно от него мъглата се свиваше, или разгъваше? От коя посока щеше да дойде онова нещо? Или беше някак си навсякъде около тях, а мъглата — материализираната му омраза?
— Калхун.
Погледна към де Боно, после през предното стъкло към онова което го бе приковало на седалката. Мъглата отпред се разделяше. От дълбините й се издигаше Бич Божи.
Гледката обърка Кал. От тъмнината изникнаха не един, а два силуета, обединени в нелеп съюз.
Единият беше Хобарт, въпреки че този Хобарт бе доста преобразен от ужаса, който го бе обладал. Плътта му беше бяла, от десетина места по тялото му течеше кръв — в тях линиите на силата, свързани с колела и дъги от огън, проникваха и излизаха от другата страна; въртяха се през него и извиваха нагоре към втория силует — чудовищната геометрия надвиснала над главата му.
Всичко в нея беше парадоксално. Беше безцветна, но черна; празна и същевременно преливаща; идеално красива, но по-прогнила отколкото би могла да бъде всякаква жива плът. Жива цитадела от очи и светлина, неописуемо разложена и воняща до небесата.
Де Боно се хвърли към вратата и се помъчи да я отвори. Успя, но Кал го хвана преди да изскочи, и натисна газта. Пред колата избухна стена от бял пламък и закри Бич Божи.
Присъдата бе отложена за миг. Колата измина само няколко метра назад преди Бич Божи да се нахвърли отново.
Този път Хобарт разчекна неестествено широко устата си и от гърлото му се чу глас, но не беше неговия:
— Виждам те.
После сякаш земята под колата изригна и тя падна на страната на шофьора.
Вътре всичко се обърка. От таблото и жабката се посипа градушка от разни дреболии. Де Боно отново задраска по вратата и я отвори. Въпреки раните си, все още въжеиграчът беше доста пъргав, успя да се измъкне от обърнатата кола с две ловки движения.
— Бягай! — извика той на Кал, който още се мъчеше да разбере къде е горе и къде — долу. Когато се изправи и се подаде от колата първото което видя, беше как де Боно изчезва в мъглата, заредена сякаш с милиони очи. Второто беше някаква фигура в нея, която го гледаше. Изглежда тази нощ щеше да вижда все познати лица, променени от обстоятелствата. Де Боно, после Хобарт, а сега — макар че за миг Кал не можа да повярва — Шадуел.
Беше го виждал да играе много роли. Доброжелателен търговец, накичен с усмивки и обещания; мъчител и съблазнител, Пророк на Избавлението. Но този път Шадуел беше отхвърлил всякакви преструвки, актьорът в него бездействаше. Лицето му беше безжизнено, кожата висеше по костите като мръсно бельо. Само очите — те открай време бяха малки, но сега изглеждаха атрофирани — все още пазеха някаква следа от страст.
И сега гледаха Кал докато се измъкваше от колата и стъпи на хлъзгавата от леда улица.
— Вече няма къде да избягаш — говореше завалено, като че ли имаше нужда от сън. — Ще те намери, където и да се опиташ да се скриеш. Той е Ангел, Муни. Той вижда с очите на Бог.
— Ангел? Това?
Мъглата потръпваше отляво и отдясно като жива плът. Всеки момент щеше да ги покрие отново. Но видът на Шадуел и загадъчните му думи задържаха Кал. И още една загадка — нещо в променения външен вид на Шадуел, което не можеше да определи.
— Нарича се Уриел — продължи Шадуел. — Божият пламък. Дошъл е да унищожи магиите. Това е единствената му цел. Край на вълшебствата. Веднъж завинаги.
Мъглата потръпна отново, но Кал продължаваше да се взира в Шадуел. Беше прекалено заинтригуван за да се оттегли. Имаше нещо извратено в това да се чуди на тривиални неща, когато сила от такава величина беше на един хвърлей от него. Но в техния род открай време си бяха извратени.
— Това е моят дар за света — заяви Шадуел. — Ще унищожа всички магьосници. До един. Виждаш ли, аз вече не продавам. Правя го от любов.
Като спомена за продаване, Кал разбра промяната. Беше в облеклото. Сакото на Шадуел, сакото с илюзиите което бе разбило сърцето на Брендън, и несъмнено сърцата на безброй други хора, го нямаше. Вместо него Шадуел носеше ново палто, безупречно скроено, но лишено от магии.
— Свършваме с илюзиите и измамите. Край на всичко…
Мъглата се разтресе, от нея се понесе писък, после секна изведнъж. Де Боно: жив и умиращ.
— …шибано копеле… — рече Кал.
— Аз бях заблуден — отвърна Шадуел без да се засяга от враждебността на Кал. — Ужасно заблуден. Съблазнен от тяхната двойнственост; бях готов да проливам кръв за да получа онова, с което те ме измъчваха…