— А сега какво правиш? — прекъсна го Кал. — Продължаваш да проливаш кръв.
— Не нося нищо, Калхун — разпери ръце Шадуел. — Това е моят дар. Празнота.
— Не искам проклетите ти дарове.
— А, искаш ги. Вътре в себе си ги искаш. Те те съблазниха със своя цирк. Но този фалш свършва.
Гласът му звучеше толкова разумно, като на политик който обяснява на тълпата мъдростта на бомбата. Тази бездушна увереност бе по-потресаваща от истерия или злоба.
Кал разбра, че първото му впечатление е било погрешно. Актьорът Шадуел не беше изчезнал. Само се беше отказал от празните приказки и хиперболите, и ги беше заменил с прост стил, ограничен до минимум, който почти не приличаше на игра. Но си беше игра. Това беше неговият триумф — Голия Шадуел.
Мъглата се раздвижи с нов ентусиазъм. Уриел се връщаше.
Кал погледна още веднъж Шадуел, за да запомни веднъж завинаги тази маска, после се обърна и хукна.
Не видя появата на Бич Божи, но чу как колата избухна зад него и усети топлата вълна, която превърна снега около главата му в топъл дъжд. Чу и гласът на Шадуел, съвсем ясен, понесен от студения въздух.
— Виждам те…
Това беше лъжа. Не го виждаше, и не можеше да го види. За момент мъглата се оказа негов съюзник. Бягаше през нея без да го е грижа в каква посока тича, стига да надбяга гадината на раздавача на подаръци.
От тъмнината изплува силуета на някаква къща. Не позна коя е, но тръгна успоредно на тротоара, докато стигна първото кръстовище. Него вече разпозна и пое обратно към Чариът Стрийт, избирайки лъкатушещ маршрут, за да заблуди преследвачите.
Шадуел сигурно щеше да се досети накъде се е запътил, живата мъгла скрила Бич Божи навярно вече бе покрила половината от Чариът Стрийт. Това го накара да побърза. Трябваше да стигне до къщата преди огъня. Там беше книгата на Сузана, книгата която тя му бе поверила да пази.
На два пъти се подхлъзна по леда и падна, на два пъти се надигна отново и продължи да тича. Крайниците и дробовете го боляха. Като стигна до надлеза над железопътната линия прескочи оградата и тръгна по насипа. Тук мъглата беше по-рядка, само снегът продължаваше да вали над тихите релси. Виждаше достатъчно ясно къщите и ги преброи докато тичаше. Стигна до оградата зад бащината си къща. Прескочи я, и докато минаваше покрай гълъбарника осъзна, че има още едно задължение което трябва да изпълни преди да избяга. Но първо книгата.
Препъвайки се през развалините на градината стигна до задната врата и влезе. Сърцето му биеше като обезумяло, усещаше го как се блъска в ребрата. Бич Божи щеше да се появи отвън всеки момент и това — неговият дом — щеше да бъде унищожен като Фугата. Нямаше време да спасява неща, които обича. Разполагаше само с няколко секунди за да вземе най-елементарното, а може би и за това нямаше да му стигне времето. Взе книгата, палто, и накрая потърси портфейла си. Погледна през прозореца. Улицата беше изчезнала — мъглата притискаше лепкавото си лице към стъклото. Намери портфейла и се втурна обратно по пътя, по който бе дошъл. Изскочи през задната врата, през гъстите храсти, които майка му бе посадила преди толкова много години.
Спря пред гълъбарника. Не можеше да вземе 33 и приятелката му със себе си, но поне можеше да им даде възможност да избягат, ако искат. Искаха. Летяха насам-натам из топлата клетка, която бе направил специално за тях. Усещаха опасността, която ги грозеше. Щом отвори вратата птиците се измъкнаха и се издигнаха нагоре през снега към безопасността в облаците.
Като тръгна по насипа — не обратно към надлеза, а в противоположна посока — Кал разбра, че може би никога вече няма да види къщата, която напускаше. В сравнение с болката от тази мисъл студът изглеждаше не толкова остър. Спря и се обърна. Опита се да запомни картината: покрива, прозорците на спалнята на родителите му, градината, празния гълъбарник. В тази къща беше израснал, тук се беше научил да бъде такъв, какъвто бе сега, за добро или зло, тук бяха корените на всичките му спомени за Ейлийн и i.Брендън, но в края на краищата тя не беше нищо друго освен тухли и хоросан. Злото можеше да я погълне, така както бе погълнало Фугата.Сигурен, доколкото бе възможно, че е запомнил картината пред себе си, Кал продължи през снега. Не беше изминал и двадесетина метра по релсите, когато разрушителен грохот обяви, че вече е бежанец.
Дванадесета част
СКРИТИЯТ РАЙ
„Ветре западен, кога ще духнеш,