та ситен дъжд да завали?
Боже, да бе любимата в прегръдките ми,
а аз пак в моето легло!“
I. ГЛАВА С ПРЕМЕЖДИЯ
1
Ако изобщо можеше да се открие някаква закономерност в събитията през следващия ден, то това беше провалянето на срещи по случайност, и осъществяването на други, пак по случайност.
Предишната вечер Сузана беше решила да отиде до Ливърпул и да установи отново контакт с Кал. Сега вече предпазливостта не помагаше. Ясно беше, че решителният момент наближава. Кал трябваше да бъде предупреден, и да се изготвят планове — планове, които можеха да се направят само при лична среща — за това как най-добре да защитят книгата на Мими и собствения си живот в настъпващата буря. До полунощ се опитваше да се свърже с него, но никой не отговаряше.
На сутринта се обади на Аполин, току-що пристигнала от Солсбъри, за да й каже какво бе видяла и научила в Светилището на Смъртните. Очакваше, че Аполин ще откаже да приеме информацията предложена от духа на Непорочна, поради неуважение към източника, но не се оказа така.
— Защо да не й вярваме? — каза тя. — Ако мъртвите не могат да бъдат честни, тогава кой? Освен това, тя само потвърждава онова което вече знаем.
Сузана й каза, че възнамерява да отиде до Ливърпул и да говори с Кал.
— Там няма да си сама — осведоми я Аполин. — Няколко души отидоха да търсят магии в дома на баба ти. Би могла да ги попиташ дали са имали късмет.
— Ще го направя. Ще ти се обадя като се срещна с тях.
— Не очаквай да съм трезвена.
Преди да тръгне, Сузана опита още веднъж да се свърже с Чариът Стрийт. Този път сигналът беше като на прекъснат телефон — телефонистката не можа да й обясни защо. Ако беше пуснала радиото, щеше да намери отговора в сутрешния бюлетин на новините; по телевизията дори би могла да види картина от обгорената земя където някога беше къщата на Муни. Но тя включи твърде късно за новините, хвана само прогнозата за времето, която обещаваше сняг и пак сняг.
Знаеше, че пътуването с кола означава сигурна катастрофа. Затова взе такси до Юстън; и сутрешният влак на север. Почти по същото време когато се настаняваше за четиричасовото пътуване до гарата на Лайм Стрийт в Ливърпул, и което всъщност продължи шест часа, Кал беше по средата на пътя към Бирмингам с влака в осем и половина през Рънкорн; и Улвърхамптън.
2
Беше се обадил на Глук от една телефонна будка на Пиър Хед, където отиде след сблъсъка в мъглата. Не беше планирал нищо конкретно: просто почувства необходимост да иде при реката и взе последния нощен автобус преди разсъмване. Изплъзна се от Бич Божи, поне засега; дори таеше надежда, че съществото може да се задоволи с опустошението, което бе причинило. Но вътре в себе си знаеше, че не е така. Ангелът — Божият пламък; на Шадуел — имаше неутолим апетит за смърт. Той нямаше да се задоволи докато не превърне всички на прах: включително и Шадуел, надяваше се Кал. Всъщност единственото утешително нещо след ужасите от предишната нощ беше усещането, че гледа прощалното изпълнение на Търговеца.
Вятърът откъм реката беше остър, снежинките в него боцкаха кожата му като иглички. Но той се облегна на парапета и се загледа в реката докато пръстите и лицето му изтръпнаха. После часовниците на Ливър Билдинг; обявиха, че е някъде към шест часа, и Кал тръгна да търси храна. Имаше късмет. Едно малко кафене беше отворено и предлагаше закуски за шофьорите на ранните автобуси. Поръча си голяма порция и се стопли докато ядеше препечените филийки и яйцата. Все още не можеше да реши как най-добре да постъпи. Към шест и половина се опита да се свърже с Глук. Не очакваше някой да се обади, но имаше късмет, поне този път, защото тъкмо щеше да остави слушалката когато от другата страна се обади някакъв сънен глас:
— Ало?
Въпреки че Кал почти не познаваше Глук, рядко се беше радвал толкова, че успява да се свърже с някого.
— Господин Глук? Обажда се Кал Муни. Може би не си спомняте за мене, но…
— …разбира се, че ви помня. Как вървят нещата по Мързи?
— Трябва да говоря с вас. Спешно е.
— Целият съм в слух.
— Не по телефона.
— Ами, елате ми на гости. Имате ли адреса?
— Да. Още пазя картичката ви.
— Тогава елате. Ще се радвам да ви видя.
След всички загуби през нощта тези доброжелателни думи му дойдоха почти много — Кал усети, че се просълзява.
— Ще взема първия влак — рече той.
— Чакам ви.
Кал излезе от телефонната будка на хапещия студ навън. Имаше още време преди разсъмване. Затътри се към гарата по почти пустите, засипани със сняг улици. Един камион с мъка си пробиваше път в мрака и пръскаше пясък по заледената настилка; продавач на вестници подреждаше сутрешните издания под несигурното прикритие на някакъв вход. Не се виждаше никой друг. Трудно му беше да си представи, че в Призрачния град; някога пак ще настъпи пролет.