3
Сузана беше застанала в края на Чариът Стрийт, вторачена в гледката пред себе си. Наоколо се мотаеха твърде много хора и тя не посмя да иде по-напред — недоверието й към униформите не беше намаляло, нито пък към големите групи от Кукувици; — но виждаше ясно от мястото си, че къщата на Муни вече не съществува. Беше буквално срината със земята, а пожарът който я бе погълнал, се беше разпространил и двете посоки на улицата. Бич Божи беше минал оттук през нощта.
Тя си тръгна разтреперана и се запъти към Рю Стрийт, опасявайки се от най-лошото. Предположенията й се потвърдиха. От къщата на Мими бяха останали само стени.
Какво да прави сега? Да се върне в Лондон; и да остави Кал — ако е оцелял — да се оправя сам? Нямаше как да го открие, можеше само да се надява, че той някак си ще се добере до нея. Беше такъв проклет хаос — Виждащите се бяха пръснали из страната, Кал беше изчезнал, а книгата? Дори не смееше да помисли за това. Просто обърна гръб на останките от къщата на Мими и тръгна надолу по Рю Стрийт. И малкото оптимизъм който й беше останал, беше поразен от онова, което видя.
Като зави зад ъгъла някаква машина за почистване на улиците тръгна успоредно с нея и през стъклото се показа една кръгла физиономия със слънчеви очила.
— Ще настинеш.
— Върви по дяволите — отвърна тя и ускори крачка. Машината продължаваше да се движи успоредно с нея.
— Казах ти да вървиш по дяволите — повтори тя и му хвърли един поразяващ поглед. Мъжът плъзна очилата надолу по носа си и впери очи в нея. Очите бяха като светло злато.
— Нимрод?
— Кой друг?
Ако не бяха очите, никога не би го познала. Беше напълнял, почти нищо не беше останало от красотата му.
— Имам нужда от храна — рече той. — Какво ще кажеш?
4
Изглежда апетитът му бе нараснал пропорционално на ужаса от опасността. Седнала срещу него на масата в китайския ресторант, където той я заведе, Сузана го гледаше как се нахвърли върху менюто, поглъщайки не само своята, но и повечето от нейната храна.
Не им отне много време да си разкажат в основни линии резултатите от последните издирвания. Нейните новини бяха вече остарели: Бич Божи беше сред тях. Нимрод обаче имаше по-нова информация, събрана оттук-оттам чрез подслушани разговори и зададени въпроси. Според неговите сведения на Чариът Стрийт не са били намерени тела, така че спокойно можеше да се предполага, че Кал не е загинал. Но на Рю Стрийт са били намерени останки.
— Не познавах лично никой от тях — каза той. — Но се страхувам, че ти си ги познавала.
— Кой?
— Балм де Боно.
— …де Боно?
— Той е бил на Рю Стрийт снощи.
Тя замълча. Мислеше си за малкото време, което беше прекарала с де Боно, и за споровете им. Сега беше мъртъв. А колко ли скоро ще го последват останалите?
— Какво ще правим, Нимрод? — прошепна тя. — Да се опитаме ли да се скрием отново? Да направим нов Килим;?
— Не сме достатъчно и за молитвено килимче — отвърна жално Нимрод. — Освен това, не разполагаме с магиите. Остана ни много малко сила.
— Значи да си седим и да чакаме Бич Божи да ни избие един по един? Това ли искаш да кажеш?
Нимрод прокара ръка по лицето си.
— Борих се колкото можах… — рече той. — Мисля, че всички се борихме.
Извади от джоба си кутия с тютюн и започна да свива цигара.
— Направих и грешки — продължи той. — Подведох се по лъжите на Шадуел… дори се влюбих.
— Така ли?
Нимрод леко се усмихна и това напомни на Сузана колко забележително същество беше той някога.
— О, да… Имах си приключения в Царството. Но не траеха дълго. Винаги имаше част от мене, която не напускаше Фугата. Която още не я е напуснала. — Запали тънката като кибритена клечка цигара, която бе свил. — Това предполагам звучи смешно, при положение, че тя вече не съществува.
Още когато келнерът се оттегли, той беше свалил черните очила и сега все така златните му очи бяха приковани в нея, търсеха някаква малка надежда.
— Помниш ли я? — попита тя.
— Фугата? Разбира се.
— И аз. Или поне така си мисля. Значи може би не е загубена.
— Не ставай сантиментална — поклати глава той. — Спомените не са достатъчни.
Безмислено беше да спори от любезност — той всъщност й казваше, че го боли, че не иска утешения или метафизика.
Тя обмисляше дали да му каже какво знае: че има основание да се надява, че не всичко е загубено, и един ден Фугата би могла отново да просъществува. Знаеше, че надеждата е много малка — но той трябваше да се хване за нещо — колкото и незначително да е то.