— Това не е краят — каза тя.
— Мечтай си — отвърна той. — Свършено е.
— Казвам ти, Фугата не е изгубена.
Нимрод вдигна поглед от цигарата.
— Какво искаш да кажеш?
— В Спиралата… аз използвах Стана.
— Използвала си Стана? Какви ги приказваш?
— Или той използва мен. Може би по малко и от двете.
— Как? Защо?
— За да не бъде загубено всичко.
Нимрод вече се беше надвесил над масата.
— Не разбирам.
— И аз не всичко разбирам — отвърна тя. — Но нещо се случи. Някаква сила.
Сузана въздъхна. Нямаше думи, с които да опише онези мигове. Част от нея дори не беше сигурна, че нещо се беше случило. Но поне в едно беше уверена:
— Не вярвам в поражението, Нимрод. Не ме интересува какво представлява този скапан Бич Божи. Няма да легна да умирам заради него.
— Не е необходимо — рече той. — Ти си Кукувица. Можеш да се обърнеш и да си вървиш.
— Би трябвало да ме познаваш по-добре — сряза го тя. — Фугата принадлежи на всеки, който е готов да умре за нея. На мен… На Кал.
Той се опомни.
— Зная. Съжалявам.
— Не само ти имаш нужда от Фугата, Нимрод. Всички се нуждаем от нея.
Тя погледна през прозореца. През бамбуковите щори се виждаше как снегът вали пак с нова сила.
— Никога не съм вярвала в Райската градина; — тихо рече тя. — Не така, както го пише в Библията. Първородният грях и всичко останало. Но може би тази история има в себе си някакво ехо.
— Ехо?
— Ехо от нещата, такива каквито са били в действителност. Място изпълнено с чудеса, където са били създавани вълшебства. А Бич Божи накрая е повярвал на историята за Райската градина, защото тя е била изопачен вариант на истината.
— Има ли значение? — въздъхна Нимрод. — Дали Бич Божи е Ангел; или не; дали идва от Райската градина, или не, това променя ли нещо? Въпросът е, че той вярва, че е Уриел. А това означава, че ще ни унищожи.
Този пункт беше неоспорим. Когато настъпва краят на света, какво значение имат имената?
— Мисля, че трябва да сме заедно — каза той след малко, — вместо да сме пръснати из цялата страна. Може би ще успеем да направим нещо, ако се съберем всички на едно място.
— Това ми се вижда разумно.
— По-добре е, отколкото да ни избива един по един!
— Но къде?
— Имаше едно място… където той никога не идваше. Спомням си го смътно. Аполин може да ни каже по-добре.
— Какво място?
— Мисля, че беше хълм — гледаше без да мига бялата хартиена покривка помежду им. — Някакъв си хълм…
— Тогава ще отидем там, нали?
— Все едно е къде ще умрем.
II. ПРАХ И ПЕПЕЛ
Лицата на светците по фасадата на църквата „Света Филомена и Свети Каликст“ отдавна бяха изличени от дъждовете. Нямаха очи, за да видят посетителите застанали пред вратата в ранната вечер на 21 декември, нито уши, за да чуят спора на стъпалата. Дори и да бяха чули, и видели — дори да бяха слезли от пиедесталите си и да бяха тръгнали да предупреждават Англия за пристигналия Ангел; — предупреждението им щеше да остане без последствия. Англия не се нуждаеше от светци през тази нощ, нито през някоя друга — тя си имаше достатъчно мъченици.
На прага стоеше Хобарт — светлината на Бич Божи прозираше през гърлото му, стрелкаше се от ъгълчетата на устните. Държеше Шадуел за ръка и не го пускаше да се скрие под стряхата.
— Това е църква… — каза той не с гласа на Уриел, а със собствения си глас. Изглежда понякога Ангелът му даваше право да се разпорежда със себе си за известно време, и после отново дръпваше каишката, ако започнеше да своеволничи.
— Да, църква е — отвърна Шадуел. — И ние сме дошли да я разрушим.
Хобарт поклати глава.
— Не, това няма да направя.
Шадуел беше твърде уморен, за да спори. Това не беше първото им посещение за деня. Откакто напуснаха Чариът Стрийт Ангелът ги беше завел на няколко места из страната, където си спомняше, че са се крили Виждащите по време на последното унищожение. Всички пътувания бяха напразни. Местата — когато все още можеха да се разпознаят — бяха лишени от всякаква магия или от присъствието на създателите й. Времето ставаше все по-лошо. Снегът вече засипваше страната нашир и длъж, а Шадуел беше изморен от пътуването и студа. Освен това ставаше все по-неспокоен поради разочарованията; тревожеше се, че Уриел може да стане нетърпелив и да се изплъзне от контрола му. Затова беше довел Ангела тук, където знаеше, че има магия, или поне останки от нея. Тук Непорочна беше създала Развратника, това място беше и светилище, и утроба. Тук гладът на Уриел за унищожение можеше да бъде задоволен, поне за тази вечер.