— Трябва да свършим една работа вътре — обърна се той към приемника на Уриел. — Работа за Бич Божи.
Но Хобарт пак отказа да прекрачи прага.
— Не можем да я унищожим… — рече той, — … това е Божи дом.
Имаше безкрайно много ирония във факта че той, Шадуел — възпитан като католик — и Уриел, Божият огън, бяха готови да унищожат този жалък храм, докато Хобарт — чиято единствена религия беше Закона; — отказваше. Това беше човек, който държеше повече на книга с приказки, а не Библията. Откъде се появи тази внезапна чувствителност? Дали не беше усетил, че смъртта е близо, и че е време да се разкае за безбожието си? И така да беше, това не можеше да трогне Шадуел.
— Ти си Дракона, Хобарт — каза той. — Можеш да правиш каквото си искаш.
Човекът поклати глава и отрицанието засили светлината в гърлото му.
— Искаше огън, имаш го — продължи Шадуел.
— Не го искам — отвърна Хобарт и думите го задавиха. — Махни… го…
Последните срички излязоха насила през тракащите му зъби. От корема му се надигна дим. А след това се обади гласът на Уриел:
— Стига спорове — нареди той.
Въпреки че изглежда пак бе поел юздите на тялото на Хобарт, човекът продължаваше да се бори да удържи контрол над себе си. Съпротивата го разтресе силно, а Шадуел беше сигурен, че това ще привлече излишно внимание, ако скоро не влязат вътре.
— Вътре има Виждащи, твои врагове.
Нито Уриел, нито Хобарт чуха думите му. Или Ангелът губеше контрол над тялото, или Хобарт бе намерил нови сили за да се съпротивлява — на Уриел му се наложи да се бори здравата, за да го подчини изцяло. Единият от двамата заудря юмрука на тялото в портала, може би за да отвлече вниманието на противника. Притисната между човека и Ангела, плътта се пръскаше и кървеше.
Шадуел се опита да избегне пръските, но хватката на Инспектора беше невероятно ожесточена и го държеше наблизо. Празната глава се обърна към него. От димящата пещера между зъбите на Хобарт се чу гласа му, почти неразбираем:
— Махни… го… от мене — молеше се той.
— Нищо не мога да направя — отвърна Шадуел и изтри със свободната си ръка капка кръв от горната си устна. — Твърде късно е.
— Той го знае — беше отговорът. Но този път не с гласа на Хобарт, а на Уриел. — Той е Вечният Дракон.
Хобарт започна да хленчи, сополите и сълзите му изгаряха щом стигнеха до устата-пещ.
— Не се страхувай — каза Уриел, пародирайки най-предразполагащия тон на Шадуел. — Чуваш ли ме, Хобарт?
Главата кимна отнесено, като че ли мускулите на врата бяха наполовина прерязани.
— Ще влизаме ли? — попита Шадуел.
Главата пак кимна като откачена. Тялото вече не трепереше, лицето изглеждаше безизразно. Като последно доказателство за триумфа на Ангела, ръката на Хобарт пусна Шадуел, после той се обърна и тръгна пред Търговеца към църквата.
Вътре беше пусто, свещите бяха изстинали, миришеше на прокиснал тамян.
— Тука има магии — обади се Уриел.
— Има, наистина — рече Шадуел и последва съществото по пътеката между пейките до преградата пред олтара. Очакваше разпятието над него да предизвика някаква реакция от страна на Ангела, но Уриел го подмина без дори да го погледне и застана пред вратата на баптистерия. Потрошената ръка на Хобарт натисна дървото. Дъските задимяха и вратата се отвори. Същата процедура се повтори и при втората врата. Уриел-Хобарт заслиза надолу към криптата.
Там имаше някой — от далечния край на коридора, където Непорочна беше посрещнала Шадуел, идваше светлина — вероятно от Светилището. Все така мълчешком Уриел тръгна по коридора. От тялото на Хобарт се подаваха езиците на скрития в него пламък и докосваха ковчезите в стените, наслаждаваха се на тяхната неподвижност, на тишината. По средата на пътя между стълбите и Светилището пътят им беше препречен от едни свещеник, излязъл от напречния коридор. Лицето му беше бяло, като напудрено, а на челото му имаше мръсна синя ивица — някакъв обреден знак.
— Кои сте вие? — попита той.
— Отдръпни се — каза Шадуел.
— Нямате право да влизате тук — рече в отговор свещеникът. — Махайте се!
Уриел беше спрял на около метър-два от него и в този момент се хвана за ръба на единия от ковчезите, а с другата ръка дръпна Хобарт за косата и го блъсна в стената, сякаш искаше да разбие черепа му. Шадуел разбра, че това не беше работа на Ангела, а на Хобарт. Използваше, че появата на свещеника беше отвлякла вниманието му, и се опитваше да си възвърне контрола. Оспорваното тяло се разтресе като в епилептичен припадък, от гърлото му излезе задавен рев. Това можеше да бъде и предупреждение за свещеника, но дори и така да беше, то остана неразбрано. Той не отстъпи. Уриел изви главата на Хобарт към него — ясно се чу скърцането на кости и хрущяли. Изминаха няколко секунди. Свещеникът и Ангелът стояха един срещу друг. После пламъкът на Уриел изригна от устата на Хобарт.