— Защо лъжеш? Познавам кога се страхуваш.
Разговорът беше прекъснат от грохота на унищожението. Шадуел вдигна поглед и видя как Уриел, протегнал пипалата си към стената, събаря всички кости като купчина съдове от претрупана маса. Те се разпиляха наоколо сред облак прах, останки от почти петдесетина човека.
Уриел се засмя — още един номер, който беше усвоил от Шадуел — но изкуственият смях беше още по-обезпокоителен. Тази игра му харесваше. Обърна се към другата стена и продължи по същия начин, после и към третата.
— Кажи му спре… — прошепна призракът на Непорочна. Големи и малки кости се трупаха върху неизброимото множество на земята. — Ако не те е страх, кажи му да спре.
Но Шадуел просто гледаше докато Ангелът с един замах разчисти и четвъртата стена, и после насочи вниманието си към тавана.
— Ти ще си следващият — рече Непорочна.
Шадуел се притисна към оголелите тухли, а отгоре се посипаха останки.
— Не… — промърмори той.
Дъждът от кости спря — вече нямаше останали нито по стените, нито по тавана. Прахът бавно започна да сляга. Уриел се обърна към Шадуел:
— Какво си шепнеш зад гърба ми? — запита с безразличие той.
Шадуел погледна към вратата. Докъде щеше да стигне, ако сега се опита да избяга? Може би метър-два. Нямаше изход. Той знаеше — той чуваше.
— Къде е тя? — попита Уриел. Опустошеното помещение беше съвсем тихо. — Накарай я да се покаже.
— Тя ме използваше — започна Шадуел. — Ще ти разправя разни лъжи. Ще ти разправя, че съм обичал магиите. Не е вярно. Трябва да ми вярваш, не съм ги обичал.
Почувства върху себе си безбройните очи на Ангела. Втренченият им поглед го накара да млъкне.
— Не можеш да скриеш нищо от мене — изрече Ангелът. — Знам какво си искал, колко банално е било, и не е необходимо да се боиш от мене.
— Така ли?
— Да. Ти си просто прах, Шадуел, и това ми харесва. Харесва ми твоето безсилие, безмислените ти желания. Но другата, която е тук — жената, чиито магии надушвам — нея искам да убия. Кажи й да се покаже и да свършваме.
— Тя е вече мъртва.
— Тогава защо се крие?
— Не се крия — обади се гласът на Непорочна и костите на пода се раздвижиха като море докато призракът се издигаше от тях. Но не просто от тях, а във тях, волята й предизвикваше унищожението на Уриел, оформяйки нова анатомия от парчетата. Резултатът беше нещо повече от сбор на отделните части. Шадуел видя как се надигат не една, а и трите сестри — проекция на общия им дух.
— Защо трябва да се крия от теб? — рече паметникът. Всяка костица от тялото се завъртя при тези думи.
— Сега щастлив ли си? — попита тя.
— Какво значи щастлив? — поиска да узнае Уриел.
— Не се прави на невинен — отвърна фантомът. — Знаеш, че мястото ти не е в този свят.
— Идвал съм тук и преди.
— И си тръгна. Направи го пак.
— Когато свърша — отговори Уриел. — Когато създателите на магии бъдат унищожени. Това е мой дълг.
— Дълг? — костите на Непорочна се засмяха.
— Какво ти се струва толкова забавно?
— Толкова си заблуден. Мислиш си, че си сам…
— Сам съм.
— Не. Ти си забравил себе си, и затова са те забравили.
— Аз съм Уриел. Аз пазя портите.
— Ти не си сам. Никой — нищо — не е само. Ти си част от нещо повече.
— Аз съм Уриел. Аз пазя портите.
— Не е останало нищо за пазене — продължи Непорочна. — Освен твоя дълг.
— Аз съм Уриел. Аз…
— Погледни се. Аз те предизвиквам. Отхвърли човека, чийто облик си приел, и се погледни.
В отговор Уриел направо изпищя:
— НЯМА!
И даде воля на яростта си. Огънят удари статуята от кости — горящите парчета полетяха към стените. Шадуел закри лицето си от пламъка на Уриел, който се блъскаше между стените за да изтрие окончателно образа на Непорочна. Трябваше му доста време да задоволи гнева си, обгаряйки всяко ъгълче на Светилището докато и последното противно парченце не беше превърнато на пепел.
Чак тогава настъпи отново онова внезапно спокойствие, което Шадуел никак не обичаше. Ангелът остави измъченото тяло на Хобарт да седне върху купчина кости и вдигна с почернелите от огъня ръце един череп.
— Ще стане ли по-чисто… — изрече той премервайки внимателно думите, — … ако опразним света от живи същества?
Предложението бе поднесено толкова изящно, с такава идеална имитация на Разумния Шадуел, че за момент той не схвана истинския му смисъл.
— Е? Не е ли тъй?
Ангелът вдигна поглед към Шадуел. Въпреки че лицето му все още беше това на Хобарт, всички човешки черти бяха изличени от него. Сиянието на Уриел проникваше през всяка пора.
— Попитах нещо. Няма ли да е чудесно?