Шадуел се съгласи, мърморейки.
— Тогава ще видим страхотен пожар, нали? — Ангелът се изправи сред костите. Приближи се до вратата и се загледа втренчено в коридора, където ковчезите още горяха.
— Ах… — изрече той с копнеж, — …страхотен пожар.
После тръгна обратно към стълбите и спящото Царство навън, не искаше да забавя нито за миг осъществяването на целта си.
III. ТАЙНИЯТ ОСТРОВ
1
Влакът пристигна в Бирмингам с един час закъснение. Когато най-после спря, снегът продължаваше да вали, а таксита не се мяркаха никакви. Кал се осведоми как да стигне до Харбърн; и изчака на опашка двадесет и пет минути за да се качи на автобуса, който после запълзя от спирка на спирка, вземайки по пътя измръзнали пътници, докато така се претовари, че за повече нямаше място. Пътуването беше бавно. Центърът на града беше задръстен, движението пълзеше като охлюв. След като излязоха от центъра пътищата станаха опасни — полумракът и снегът се бяха наговорили да намалят видимостта — и шофьорът не посмя да рискува, караше с не повече от десетина-петнадесет километра в час. Всички бяха престорено весели, но избягваха да се погледнат в очи, да не би някой да започне разговор. Жената, която седна до Кал, беше прегърнала един малък териер увит в карирано палто, изглеждащ съвсем нещастен. На няколко пъти Кал срещна тъжния му втренчен поглед и му отвърна с утешителна усмивка.
Беше хапнал във влака, обаче още се чувстваше замаян, изобщо не забелязваше мрачния пейзаж по пътя. Но щом слезе от автобуса на Харбърн Хил; вятърът го изтръгна от унеса. Жената с карираното куче го беше напътила към Уотърлу Роуд, уверявайки го, че е само на три минути пешком. Всъщност беше необходим почти половин час, за да го намери, и през това време студът проникна през дрехите чак до мозъка на костите му.
Къщата на Глук беше голяма, с два входа, а фасадата беше закрита от чилийски бор който стигаше почти до стрехите. Сгърчен от студ, Кал натисна звънеца. Не го чу да звъни вътре, затова почука силно, после още по-силно. В предверието светна, и след цяла вечност вратата се отвори. Глук застана на прага с остатъци от сдъвкана пура в ръка и ухилен каза да влиза преди да са му замръзнали топките. Нямаше нужда от втора покана. Глук затвори вратата след него и постави парче от килим под нея да не става течение, после поведе Кал по коридора. Едва се провряха през него. Целият беше задръстен с кашони, натрупани един върху друг до височина над човешки ръст.
— Ще се местиш ли? — попита Кал когато Глук го заведе в идилично топлата кухня, също наблъскана с кашони, чанти и купища хартии.
— Мили Боже, не — отвърна Глук. — Съблечи си мокрите дрехи. Ще ти донеса кърпа.
Кал смъкна подгизналото сако и не по-малко мократа риза, и тъкмо събуваше обувките, които течаха като сюнгери, когато Глук се върна не само с кърпа, но и пуловер, и един протрит кадифен панталон.
— Виж дали ти стават — рече той и пусна дрехите в скута на Кал. — Ще направя чай. Обичаш ли чай? — Не почака за отговор. — аз живея на чай. Сладък чай и пури.
Напълни чайника и запали старомодната газова печка. Като свърши с това взе от радиатора чифт вълнени чорапи и ги даде на Кал.
— Постопли ли се? — попита той.
— Доста.
— Ще ти предложа нещо по-силно — продължи Глук докато вадеше от шкафчето кутия за чай, захар, и една нащърбена чаша. — Но аз не близвам. Баща ми умря от пиене. — Сложи няколко пълни лъжици чай в чайника. — Трябва да ти кажа, че изобщо не очаквах да ми се обадиш. Захар? — попита той иззад облака пара.
— Да, моля.
— Би ли взел млякото? Ще отидем оттатък, в кабинета.
Глук взе чайника, захарта и чашата, и поведе Кал нагоре към първата площадка. И тя беше в същото състояние като долния етаж: тапетите бяха занемарени, лампите без абажури, навсякъде се виждаха огромни купища хартия, като че ли някакъв луд бюрократ беше завещал на Глук целия си жизнен труд.
Отвори една от вратите и Кал го последва в голяма, отрупана стая — още кашони, още папки, — в която беше достатъчно горещо човек да отглежда орхидеи, и вонеше на дим от пури. Глук сложи чая на една от половин дузината маси, взе си неговата чаша, оставена до куп записки, и придърпа два фотьойла до електрическата камина.
— Сядай, сядай — подкани той Кал, който се беше загледал в съдържанието на единия от кашоните. Беше пълен догоре с изсушени жаби. — Аха, сигурно се чудиш…
— Да — призна си Кал. — Наистина. Защо жаби?
— Защо ли? — отвърна Глук. — Това е един от безбройните въпроси, на които се опитваме да отговорим. Разбира се, това не са просто жаби. Получаваме котки, кучета, много риби. Получавали сме и костенурки. Есхил; е бил убит от костенурка. Това е едно от първите регистрирани падания.