— Падания?
— От небето — рече Глук. — Колко бучки захар?
— Жаби? От небето?
— Доста често се случва. Бучки?
— Две.
Кал надникна пак в кашона и извади три жаби. Всяка си имаше етикет, на него беше написана датата, на която бе паднала, и къде. Едната беше от щата Юта, другата от Дрезден, а третата от графство Корк.
— Мъртви ли са били при падането?
— Не винаги — отвърна Глук и подаде чая на Кал. — Понякога пристигат невредими. Друг път — на парчета. Няма закономерност. Или по-скоро има, но трябва да я открием. — Той засърба шумно чая си. — А сега, не си дошъл да говорим за жаби.
— Да, така е.
— А за какво си дошъл?
— Не знам откъде да започна.
— От това винаги излизат най-хубавите истории — обяви Глук. Лицето му засия. — Започни с най-абсурдното.
Кал се усмихна — ето един човек, готов да изслуша разказа му.
— Ами… — рече той и въздъхна дълбоко. После започна.
Възнамеряваше да разказва накратко, но след десетина минути Глук започна да го прекъсва с отклоняващи въпроси. В резултат на това бяха необходими няколко часа за цялата история, и през цялото време Глук пушеше една огромна пура. Накрая разказът стигна до прага на Глук, и оттук нататък нещата му бяха известни. Две-три минути Глук не каза нищо, дори не погледна към Кал, само разглеждаше остатъците от угарки и кибритени клечки в пепелника. Кал наруши мълчанието.
— Вярваш ли ми? — попита той.
Глук примигна и се намръщи, като че ли го бяха изтръгнали от мисли за нещо съвсем друго.
— Да направим ли още чай?
Опита се да стане, но Кал стисна здраво ръката му.
— Вярваш ли ми? — настоя той.
— Разбира се — рече Глук, но в гласа му се усещаше лека тъга. — Мисля, че съм длъжен да ти вярвам. Ти си нормален. Говориш членоразделно. И си дяволски обстоятелствен. Да, вярвам ти. Но трябва да ме разбереш, Кал, по този начин нанасям смъртен удар на няколко от най-любимите си илюзии. Пред тебе стои човек, който оплаква теориите си. — Той стана. — Е, добре… — взе чайника от масата, после пак го остави. — Ела в съседната стая.
Прозорецът в съседната стая нямаше пердета. През него Кал видя, че докато е разказвал снегът се беше сгъстил и навън беше почти виелица. Градината зад къщата и останалите сгради зад нея се бяха превърнали в бяла пустош.
Само че Глук не го беше довел, за да му показва гледката. Той насочи вниманието на Кал към стените. Целите бяха покрити с карти, повечето от които изглеждаха сякаш са били там от създаването на света. Бяха потъмнели от дима на пурите, надраскани с десетина различни писалки, и обсипани с безброй цветни топлийки — всяка от тях вероятно обозначаваше място, на което се бе случило някакво анормално явление. По ръбовете на картите бяха приковани невероятно много снимки на събитията: зърнести, големи колкото нокът, увеличения широки цяла педя, ленти с последователни кадри от любителски филми. Имаше много, от които нищо не разбираше, и други, които определено бяха фалшификати. Но два пъти повече от неясните или фалшиви снимки бяха онези, на които имаше по нещо наистина поразително. Като например, една старомодно облечена жена в двора си, затънала до глезените в нещо което приличаше на улов от дълбокоморски траулер; или полицай, застанал пред триетажна къща паднала напред без нито една тухла да се размести; или предния капак на някаква кола, на който се бяха отпечатали едно до друго две човешки лица. Някои от снимките бяха дотолкова абсурдно странни, че изглеждаха смешни, други бяха зловещо автентични — свидетелите понякога бяха разтревожени, понякога криеха лицата си — това съвсем не беше забавно. Всичките обаче, смешни или страшни, подкрепяха една и съща теза: че светът е по-странен, отколкото повечето Човеци; изобщо биха допуснали.
— Това е само върхът на айсберга… — рече Глук. — Имам хиляди такива снимки. Десетки хиляди свидетелски показания.
Кал забеляза, че някои от снимките бяха свързани с разноцветни конци с топлийките по картите.
— Мислиш ли, че има някаква закономерност? — попита той.
— Вярвам в това. Но сега, след като чух разказа ти, започвам да си мисля, че може би съм я търсил не там, където трябва. Разбираш ли, някои от доказателствата ми се припокриват с онова, което ми каза. През последните три седмици — докато си опитвал да се свържеш с мене — двамата с Макс; бяхме в Шотландия, разглеждахме един обект, който тъкмо бяхме открили в планините. Намерихме там някои доста странни неща. Предполагах, че е било площадка за кацане на нашите гости. Сега мисля, че съм сгрешил. Вероятно това е била долината, в която е станало разтъкаването, за което спомена.