— Този човек… — започна Кал и се обърна към Шадуел.
Но Търговецът го нямаше. За секунди се бе дръпнал от Кал и се бе стопил в тълпата, беше се измъкнал така умело, както бе влязъл.
— Неприятности ли имаш? — попита по-едрият от двамата мъже.
Кал погледна отново към него, търсейки думи. Реши, че няма смисъл да се опитва да обяснява.
— Не… — рече той, — … всичко е наред. Просто ми трябва малко въздух.
— Прекалено много пиене? — каза другият и се отдръпна да направи място за Кал да излезе на улицата.
Навън бе хладно след задухата в залата, но той се почувства добре. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да проясни мисълта си. После чу познат глас.
— Да си ходиш ли искаш?
Беше Жералдин. Стоеше малко встрани от вратата, наметната с палто.
— Добре съм — каза той. — Къде е баща ти?
— Не знам. За какво ти е?
— Там вътре има един, който не би трябвало да е тук — отвърна Кал и се приближи към нея. Пияният му поглед я видя по-красива от всякога, очите й блестяха като тъмни скъпоценни камъни.
— Хайде да повървим малко заедно — рече тя.
— Трябва да говоря с баща ти — настоя той, но тя вече се обръщаше с тих смях. Преди да успее да възрази, тя се скри зад ъгъла. Тръгна след нея. Няколко от лампите на улицата не светеха и силуетът, който следваше, му убягваше. Но смехът й още се чуваше и той продължи след него.
— Къде отиваш? — поиска да разбере той.
Тя само се засмя пак.
Над главите им облаците се движеха бързо, между тях блещукаха звезди, но пламъчетата им бяха твърде слаби за да осветят земята долу. За миг привлякоха погледа на Кал, а когато погледна отново Жералдин, тя издаде някакъв звук, нещо средно между въздишка и дума.
Сенките, които я обгръщаха бяха плътни, но докато ги гледаше те се разгърнаха и онова, което се показа, накара стомаха му да се преобърне. Лицето на Жералдин бе някак разместено, чертите й се стичаха като разтопен восък. И когато фасадата падна, той видя зад нея жената. Видя я, и я позна: лицето без вежди, безрадостната уста. Не друга, а Непорочна.
Щеше да побегне, но усети студеното дуло на пистолет в слепоочието си, и гласът на Търговеца рече:
— Само звук и ще те заболи.
Не каза нищо.
Шадуел го подкани с жест към един черен мерцедес, паркиран на следващата пресечка.
— Мърдай.
Кал нямаше избор, не можеше да повярва докато вървеше, че тази сцена се разиграва на улица, по която бе броял пукнатините по пътя още откакто бе достатъчно пораснал, за да различава едно от две.
Вкараха го на задната седалка, отделена от похитителите му с преграда от плътно стъкло. Заключиха вратата. Беше безсилен. Можеше само да гледа как Шадуел седна зад кормилото, а жената до него.
Знаеше, че вероятността да усетят липсата му на забавлението бе малка, а още по-малко вероятно бе някой да тръгне да го търси. Просто щяха да приемат, че се е уморил от веселието и се е запътил към къщи. Беше в ръцете на врага, и напълно безпомощен.
Какво ли би направил Лудия Муни сега, зачуди се той.
Въпросът го обърка само за миг, преди да се яви отговора. Извади празничната пура, която му бе дал Норман, отпусна се на кожената седалка, и я запали.
Добре, рече поетът; вземай удоволствията докато можеш, докато все още има удоволствия. И докато можеш да дишаш.
V. В ПРЕГРЪДКИТЕ НА МАМА ГНОЙ
В мъглата от страх и дим от пурата Кал скоро загуби представа за пътя. Единственият признак, по който можеше да определи къде са, когато най-после спряха, бе острата миризма от реката. Или по-скоро, от широкото пространство черна кал, която се показваше при отлив; мръсотия, от която се ужасяваше от дете. Чак когато порасна можеше да се разхожда по алеята Отърспул без възрастен човек между него и перилата.
Търговецът му заповяда да излезе от колата. Той слезе послушно — трудно беше да не си послушен с пистолет в лицето. Шадуел грабна веднага пурата от устата му, смачка я с пета, и го поведе през някаква врата в ограден със стена двор. Едва сега, когато погледът му попадна върху каньоните от домашни боклуци, Кал разбра къде го бяха докарали: на общинското бунище. Преди години върху градските отпадъци бяха изградени цели паркове, но сега вече нямаше пари за превръщането на боклука в ливади. Оставаше си боклук. Вонята му — сладникаво-кисела от гниещите зеленчуци — беше по-силна дори от миризмата на реката.
— Спри — каза Шадуел, когато стигнаха някакво място, което по нищо не се различаваше от околността.
Кал се обърна по посока на гласа. Почти нищо не виждаше, но като че ли Шадуел бе прибрал пистолета. Използвайки момента, той се спусна да бяга без посока, търсейки просто някакъв изход. Успя да измине може би четири крачки преди нещо да се оплете в краката му и той падна тежко, оставайки без дъх. Преди да успее да се изправи, върху него отвсякъде се струпаха някакви фигури, объркана маса от крайници и ръмжене — това биха могли да бъдат само децата на сестрата-призрак. Радваше се, че е тъмно, поне не виждаше уродливостта им. Но усещаше крайниците и чу щракането на зъбите им близо до гърлото си.