В отговор се чуваше само ехото на собствения му глас, отекващо насам-натам докато заглъхне. Ръцете на детето се стрелнаха напред и дългите му пръсти се вкопчиха в лицето на Кал. Опита се да го отблъсне, но то се доближи и притисна лепкавото си тяло към него. Колкото повече се бореше, толкова по-силно го стягаха.
После другите копелета отпуснаха прегръдката си и го оставиха на новото дете. То съществуваше само от няколко минути, но силата му бе феноменална, изродените ръце на корема деряха кожата на Кал, стискаше го така, че го остави без дъх.
Когато лицето му стигна на няколко инча от него, то проговори отново, но гласът от разкапаната уста този път не беше на баща му, а на Непорочна.
— Признай — заповяда тя. — Признай какво знаеш.
— Само видях някакво място — отвърна той, опитвайки се да избегне слюнката, увиснала на брадата на звяра. Не успя. Тя падна на бузата му и го опари като гореща мазнина.
— Знаеш ли какво място? — попита Магьосницата.
— Не… не зная —
— Но си го сънувал, нали? Плакал си за него…
Да, беше отговорът, разбира се, че го бе сънувал. Кой не е сънувал рая?
За миг мислите му прескочиха от сегашния ужас към радостта в миналото. Как се носеше над Фугата. Гледката на онази Страна на чудесата разпали у него внезапно желание да се съпротивлява. Великолепието, което бе видял в мислите си трябваше да бъде опазено от обгърналата го мръсотия, от нейните създатели и господари, а в такава борба не бе толкова трудно да пожертва живота си. Въпреки че не знаеше нищо за местонахождението на килима, бе готов по-скоро да загине, отколкото да рискува да издаде нещо, от което Шадуел би могъл да се възползва. И докато диша, щеше прави всичко, което бе по силите му, за да ги обърка.
Детето на Елрой като че ли разбра за новото му решение. Ръцете му го обвиха още по-плътно.
— Ще призная! — изкрещя той в лицето му. — Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.
Веднага започна да говори.
Но всъщност неговото признание не бе онова, което искаха да чуят. Вместо това той започна да рецитира разписанието на влаковете от Лайм Стрийт, което знаеше наизуст. Беше започнал да го учи на единадесет години, след като видя по телевизията Човека Памет, който демонстрираше уменията си като си спомняше подробности за произволно избрани футболни мачове — отбори, резултати, кой бе вкарал гол — чак от 1930 година. Беше абсолютно безполезно нещо, но героичният му мащаб страхотно впечатли Кал и през следващите няколко седмици той запаметяваше всякаква информация, която му попаднеше, докато осъзна, че делото на живота му минава насам-натам в дъното на градината: влаковете. Започна още същия ден с местните влакове, като амбицията му нарастваше всеки път, когато успееше да запомни без грешка разписанието за даден ден. Бе запазил и подновявал информацията си в продължение на няколко години, влакове бяха отменяни, спирки — закривани. Но умът му, който трудно свързваше имена с физиономии, все още можеше да изстреля тази абсолютно излишна информация при поискване.
И точно това им даваше сега. Влаковете за Манчестър, Кру, Стафорд, Улвърхямптън, Бирмингам, Ковънтри, Челтнам Спа, Рединг, Бристол, Солзбъри, Лондон, Колчестър: всички часове на заминаване и пристигане, както и забележки, кои линии работят само в събота, и кои влакове не пътуват на официални празници.
Аз съм Лудия Муни, помисли си той докато произнасяше тази безмислица, изреждайки линиите високо и ясно, като на слабоумен. Номерът напълно обърка чудовището. То го гледаше втренчено без да разбере защо затворникът бе отхвърлил страха.
Непорочна ругаеше Кал чрез устата на новия си племенник, обсипвайки го с нови заплахи, но той едва ги чуваше. Разписанията си имаха свой собствен ритъм, който скоро го унесе. Прегръдката на звяра стана още по-силна — скоро костите му щяха да започнат да се чупят. Но той продължи да говори, поемаше си глътка въздух за да започне всеки нов ден, и оставяше езика си да свърши останалото.
Това е поезия, момчето ми, рече Лудия Муни. Никога не съм чувал нещо подобно. Чиста поезия.
И може би беше. Стихове от дни, строфи от часове, преведени на езика на поетите, защото бяха запратени в лицето на смъртта.
Знаеше, че щяха да го убият за това предизвикателство, когато най-после разберат, че не би разменил повече нито една смислена дума с тях. Но в Страната на чудесата сигурно има врата за призраци.