Тъкмо бе започнал поредицата от влакове за Шотландия — за Единбург, Глазгоу, Пърт, Инвърнес, Абърдийн и Дъндий — когато забеляза Шадуел с крайчеца на окото си. Търговецът клатеше глава и говореше нещо на Непорочна, нещо, че трябвало да попитат старицата. После се обърна и потъна в мрака. Бяха се отказали от пленника си. Смъртният удар нямаше да се забави.
Усети как хватката се отпусна. Рециталът засече за миг в очакване на фаталния удар. Но такъв не последва. Съществото дръпна ръцете си от него и тръгна след Шадуел, оставяйки Кал проснат на земята. Въпреки че беше свободен, той едва мърдаше; изранените му крайници се бяха схванали от дългото притискане.
После разбра, че неприятностите не са свършили. Потта на лицето му изстина като видя майката на ужасното дете на Елрой да се приближава към него. Не можеше да й избяга. Тя го яхна, протегна се надолу и дръпна лицето му към гърдите си. Мускулите го заболяха от това изкривяване, но миг по-късно болката бе забравена, когато тя подаде зърното на гърдата си в устата му. Един отдавна забравен инстинкт го накара да го приеме. Гръдта пръсна в гърлото му някаква горчива течност. Поиска да я изплюе, но тялото му нямаше сили да я изхвърли. Почувства как съзнанието му побягна от това последно падение. Ужасът бе замъглен от съня.
Лежеше в тъмното на уханно легло, а женски глас му пееше някаква приспивна песен без думи, люлеещият й ритъм бе съпровождан от леко като перце докосване до тялото. Нечии пръсти играеха по корема и слабините му. Бяха студени, но знаеха повече номера от която и да е курва. Членът му се втвърди за миг, след секунда вече дишаше тежко. Никога не бе почувствал такива ласки, които го разпалваха мъчително до края. Пъшкането му премина във викове, но те бяха заглушени от приспивната песен, присмиваща се на неговата мъжественост с детинския си ритъм. Беше едно безпомощно дете, въпреки ерекцията, или може би заради нея. Докосването стана по-упорито, виковете му — по-настоятелни.
За момент мятанията го изтръгнаха от съня и очите му се отвориха достатъчно дълго, за да види, че още е в гробовната прегръдка на сестрата. После задушаващият сън отново го пое и той се изпразни в някаква толкова дълбока празнота, че тя погълна не само семето му, но и приспивната песен, и онази, която я пееше, а накрая и самия сън.
Събуди се сам, плачеше. Всяко сухожилие го болеше докато се развърже от възела, в който се бе превърнал, и се изправи.
Часовникът му показваше два часа и девет минути. Последният нощен влак бе заминал от Лайм Стрийт отдавна, а до тръгването на първия в неделната утрин имаше още много часове.
VI. БОЛНИ ДУШИ
1
Понякога Мими се събуждаше; понякога спеше. Но сега вече едното приличаше много на другото: сънят беше белязан от безпокойство и притеснение, когато беше будна я изпълваха недовършени мисли, които избледняваха в безмислици, като сънища. По едно време беше сигурна, че в ъгъла на стаята плаче малко дете, докато не дойде сестрата да изтрие сълзите от лицето на пациентката. После видя като през зацапан прозорец някакво място, което познаваше, но бе загубила, и старите й кости я заболяха от желание да бъде там.
А след това се яви друго видение, и този път тя се надяваше въпреки всичко това да е сън. Не беше.
— Мими? — каза тъмната жена.
Ударът, който бе осакатил Мими, бе замъглил погледа й, но зрението й беше достатъчно за да разпознае силуета, застанал до леглото. След като години наред бе била сама с тайната си, най-после някой от Фугата я бе намерил. Но срещата тази вечер нямаше да бъде изпълнена с радостни сълзи, не и с тази посетителка и с мъртвите й сестри.
Магьосницата Непорочна бе дошла, за да изпълни едно обещание, което бе дала преди да бъде скрита Фугата: ако не може да управлява Виждащите, ще ги унищожи. Винаги бе твърдяла, че е наследник на Лилит: последната чиста представителка на първата степен на магьосничеството. Затова властта й над тях бе неоспорима. Те се бяха присмели на твърдението й. Не бе в природата им да бъдат управлявани, а и не вярваха много на произхода. Непорочна бе унижена — факт, който жена като нея, обладана от сили, по-съвършени от тези на повечето от тях — нямаше да забрави лесно. Сега бе намерила последната Пазителка на килима, и ако успееше да го вземе, щеше да пролее кръв.
Преди много години Съветът бе дарил Мими с някои от тактиките на Старата Наука, за да я въоръжат срещу ситуации като тази. Това бяха само малки магии, нищо повече: средства за объркване на противника. Нищо смъртоносно. За да ги научи, бе необходимо повече време, отколкото имаха. Но тогава тя им беше благодарна за тях: те й дадоха някакво успокоение, когато се изправи пред живота в Царството без любимия й Ромо. Годините обаче минаваха, а никой не дойде да й каже, че чакането вече е свършило и Килима може да издаде тайните си, или пък да се опита да събуди Фугата със сила. Възбудата от първите години, когато знаеше, че стои между магията и унищожението й, постепенно стихна и се превърна в отегчителна бдителност. Стана мързелива и започна да забравя, с всички ставаше така.