Онова което намери обаче, почти скрито зад купчината мебели на горната площадка, бе скрина. Трябваше й известно време за да махне струпаните пред него неща, но когато най-сетне сложи свещта на пода пред него и отвори вратата, я очакваше едно откритие.
Лешоядите обрали всичко от къщата, бяха забравили да преровят съдържанието на скрина. Дрехите на Мими още висяха на закачалките — палта, кожи и бални рокли. Най-вероятно не бяха носени откакто Сузана за последен път бе отворила тази съкровищница. А тази мисъл я подсети какво търсеше тогава. Тя приклекна като си казваше, че е глупаво да си мисли, че подаръкът й още е там, и все пак знаеше със сигурност, че е така.
Не остана разочарована. Между обувките и хартиите намери един пакет увит в обикновена кафява хартия, надписан с нейното име. Подаръкът беше отложен, но не загубен.
Ръцете й затрепериха. Възелът на избледнялата панделка се съпротивляваше половин минута, но после се отпусна. Тя дръпна хартията настрани.
Вътре: книга. Не нова, съдейки по протритите ъгли, но красиво подвързана с кожа. Отвори я. За своя изненада откри, че книгата е на немски. Geschichten der Geheimen Orte, гласеше заглавието, което тя колебливо преведе като „Разкази за тайните места“. Но дори да не разбираше малко езика, илюстрациите щяха да й подскажат темата: това беше книга с приказки.
Седна на най-горното стъпало със свещ до себе си и я заразглежда внимателно. Приказките бяха познати, разбира се: беше ги срещала, под една или друга форма, стотици пъти. Беше ги виждала пресъздадени като анимационни филми от Холивуд, еротични басни, теми за научни дисертации и феминистки критики. Омаята им обаче оставаше незасегната от комерческия дух или академичните размишления. Както си седеше там, детето в нея пожела да чуе отново тези разкази, въпреки че знаеше и най-малките им подробности и си спомняше за края още преди да бъде прочетен първия ред. Това беше без значение, разбира се. Всъщност, неизбежността им бе част от тяхната сила. Някои приказки никога не омръзваха.
Опитът я беше научил на много неща, а повечето от новите бяха лоши. Тези приказки обаче имаха друга поука. Например, не беше никакво откритие, че сънят прилича на смъртта; но че смъртта може да бъде излекувана с целувки и превърната просто в сън… това познание бе от друг порядък. Чисто самозалъгване, укори се тя. Истинският живот не предлагаше чудеса. Хищният звяр, ако бъде разрязан, не пуска на свобода жертвите си непокътнати. Селяните не ставаха принцове за една нощ, нито пък злото бе побеждавано от единението на верни едно на друго сърца. Това бяха илюзии, които тя като прагматичка, каквато бе станала с цената на много усилия, се бе опитвала да отбягва.
Все пак тези истории я вълнуваха. Не можеше да го отрече. Вълнуваха я по начин, по който само истинските неща биха могли. Сълзите в очите й не бяха предизвикани от сантименталност. Историите не бяха сантиментални. Бяха груби, дори жестоки. Не, онова което я караше да плаче беше, че те й напомняха за един вътрешен свят, който познаваше толкова добре като дете; живот който беше същевременно бягство и отмъщение за болките и разочарованията на детството; живот който не беше нито сладникав, нито несъзнателен; живот в измислени места — обитавани от духове, възвишени — който тя реши да забрави, когато пое по пътя на зрелостта.
Нещо повече, при тази нова среща с приказките, които я бяха запознали с митологията, тя откри образи, които биха й помогнали да разгадае сегашното си объркване.
Необичайният характер на историята, в която попадна при завръщането си в Ливърпул, предизвика хаос в представите й. Тук обаче, сред страниците на книгата, намери един живот, в който нищо не беше твърдо установено: където всичко се подчиняваше на вълшебство, създаващо феерия и чудеса. Някога тя се беше разхождала сред тях и можеше да се счита за един от неговите обитатели. Ако успееше да си възстанови онова дръзко безразличие към разума и да го остави да я поведе напред през лабиринта, може би щеше да разбере силите, които чакаха за да се развихрят около нея.
Би било болезнено да се откаже от прагматизма си, обаче — той толкова често я бе предпазвал да не затъне. Пред лицето на загубата и тъгата тя издържа, като оставаше хладна и разумна. Дори когато родителите й починаха разделени от някаква неизказана измяна, която и накрая не им позволи да се утешават един друг, тя се справи. Просто се потопи в практичните неща докато най-лошото отмина.
Със своите химери и вълшебства сега книгата извикваше отново всички двусмислици и изменчиви неща, и нейният прагматизъм беше безполезен. Няма значение. На каквото и да я бяха научили годините за загубата, за компромиса и поражението, тя бе тук — поканена отново в гората където девици укротяваха дракони, а една от тях все още беше с нейното лице.