След като прегледа три-четири приказки тя се върна в началото на книгата, за да потърси някакво посвещение. То беше кратко.
„На Сузана, с любов от М.Л.“
На същата страница имаше някаква странна епиграма:
Das, was man sich vorstellt, braucht man nie zu verlieren.
Опита се да се пребори с това, като подозираше, че с нейния позабравен немски може би не намира най-удачните думи. Приблизителният превод, който успя да направи, гласеше:
Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.
Замислена над тази неясна мъдрост, Сузана се върна към приказките, спираше се на илюстрациите, които бяха строги като дърворезба, но разгледани по-внимателно разкриваха най-различни неуловими детайли. Риби с човешки лица гледаха втренчено изпод чистата повърхност на някакъв вир; двама непознати на банкет си шепнеха нещо, което се бе материализирало във въздуха над главите им; сред дива гора фигури почти скрити зад дърветата показваха бледите си, изпълнени с очакване лица.
Часовете минаваха един след друг. Сузана разгледа книгата от кора до кора и щом затвори за малко очи за да си почине, сънят я надви.
Когато се събуди видя, че часовникът й бе спрял малко след два. Фитилът до нея примигваше в локвичка восък и щеше всеки миг да се удави. Тя се изправи на крака и закуцука по площадката, докато игличките от изтръпването изчезнаха, после влезе в задната спалня да потърси нова свещ.
Имаше една на перваза на прозореца. Като я взе мярна някакво движение долу на двора. Сърцето й подскочи, но остана съвсем неподвижна, за да не привлече вниманието към себе си, и продължи да гледа. Силуетът беше в сянка и чак като излезе иззад ъгъла на двора светлината на звездите й показа лицето на младежа, когото видя тук предния ден.
Тръгна надолу по стълбите и пътьом запали нова свещ. Искаше да поговори с него, да го разпита за причините за бягството му, и кои бяха неговите преследвачи.
Когато излезе на двора той се надигна от скривалището си и хукна към задната врата.
— Почакайте! — извика тя след него. — Аз съм, Сузана.
Името може би не означаваше нищо за него, но въпреки това той спря.
— Кой?
— Видях ви вчера. Бягахте…
Момичето в коридора, сети се Кал. Което застана между него и Търговеца.
— Какво е станало с вас? — попита тя.
Кал изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха разкъсани, лицето — мръсно и, макар че не беше съвсем сигурна, окървавено.
— Не зная — отвърна той дрезгаво. — Вече не зная нищо.
— Защо не влезете?
Той не помръдна.
— Откога сте тук? — попита Кал.
— От часове.
— И в къщата няма никой?
— Никой освен мен.
Като се увери в това той я последва през задната врата. Сузана запали още няколко свещи. Светлината потвърди подозренията й. По него имаше кръв, и миришеше на помийна яма.
— Дали има вода? — запита той.
— Не зная, можем да опитаме.
Имаха късмет — водоснабдяването не беше прекъснато. Кранчето в кухнята се тресеше и от тръбите се носеше грохот, но най-накрая бликна поток ледена вода. Кал захвърли сакото си и потопи лице и ръце във водата.
— Ще видя дали мога да намеря кърпа — каза Сузана. — Между другото, как е името ви?
— Кал.
Тя го остави да се мие. Когато излезе, Кал съблече и ризата и поля гърдите, врата и гърба си със студена вода. Сузана се върна преди да бе свършил, носеше една калъфка за възглавница.
— Единственото подобно на кърпа, което намерих — рече тя.
Беше сложила два стола в предната стая на долния етаж и запалила няколко свещи. Седнаха заедно и заприказваха.
— Защо се върнахте? — поиска да разбере тя. — След вчера.
— Тук видях нещо — започна той предпазливо. — А вие? Защо сте тук?
— Това е къщата на баба ми. Тя е в болница. Умира. Върнах се да поогледам.
— Двамата, които видях вчера — рече Кал. — Те приятели на баба ви ли са?
— Съмнявам се. Какво искаха от вас?
Тук Кал усети, че стъпва на несигурна почва. Как би могъл да започне да й разказва за радостите и страховете през последните няколко дни?
— Трудно е… — каза той. — Искам да кажа, не съм сигурен дали нещо от това, което ми се случи напоследък, има някакъв смисъл.
— Значи ставаме двама — отвърна тя.
Кал гледаше ръцете си като гадател, който търси бъдещето. Тя го разглеждаше: тялото му бе покрито с драскотини, сякаш се бе борил с вълци.