— И това ни връща пак на килима. Трябва да открием онези, които изнесоха нещата.
— Първо трябва да поспиш.
— Не. Оправих се. Но наистина искам да ида до вкъщи. Само да нахраня гълъбите.
— Не могат ли да оцелеят без тебе няколко часа?
— Ако не бяха те — намръщи се Кал, — нямаше да съм тук.
— Извинявай. Имаш ли нещо против да дойда и аз?
— Ще се радвам. Може би това ще накара татко да се усмихне.
2
Всъщност, днес Брендън имаше много причини да се усмихва. Кал не бе виждал баща си толкова щастлив отпреди болестта на Ейлийн. Промяната беше необичайна. Той ги посрещна в къщата с поток от закачки.
— Някой иска ли кафе? — предложи той и отиде в кухнята. — Между другото, Кал, Жералдин беше тук.
— Какво искаше?
— Донесе някакви книги, които си й дал, каза, че вече не ги иска. — Обърна гръб на кафето и погледна втренчено Кал. — Каза, че си се държал странно.
— Сигурно ми е в кръвта — отвърна Кал и баща му се ухили. — Ще ида да погледна птиците.
— Днес вече ги храних. И почистих.
— Ти май наистина си по-добре.
— Защо не? — каза Брендън. — Има хора, които ме наглеждат.
Кал кимна без да разбира съвсем. После се обърна към Сузана.
— Искаш ли да видиш шампионите? — попита той и я поведе навън. Денят вече ухаеше.
— Става нещо странно с баща ми — каза Кал докато вървяха по пътеката към гълъбарника. — Преди два дни направо беше готов да се самоубие.
— Може би просто лошото е отминало — рече тя.
— Може би — отвърна той и отвори вратичката. В този момент наблизо с грохот премина влак и земята потрепери.
— Девет и четиридесет и пет за Пензанс — отбеляза Кал, докато влизаха.
— Това не пречи ли на птиците? — попита Сузана. — Да са толкова близо до линията?
— Свикнали са още докато са били в черупките — отвърна той и тръгна да поздравява гълъбите.
Тя го наблюдаваше как им говори, почуквайки с пръсти по телената мрежа. Беше странен, несъмнено, но може би не по-странен от нея. Изненадваше я по какъв естествен начин посрещат непредвидимите неща, нахлули изведнъж в живота им. Тя усещаше, че стоят на някакъв праг в царството отвъд малко странност може да се окаже необходима.
Кал изведнъж се отвърна от клетките.
— Гилкрайст — рече той с някаква жестока усмивка. — Току-що си спомних. Говореха си за някакъв човек на име Гилкрайст.
— Кои си говореха?
— Когато бях на стената. Хамалите. Господи, да! Погледнах птиците и си спомних всичко. Аз бях на стената, а те си говориха да продадат килима на някой си Гилкрайст.
— Значи това е нашият човек.
Кал мигновено се озова в къщата.
— Нямам никакви сладкиши — започна Брендън, но синът му се втурна към телефона в коридора. — Каква е тая паника?
— Няма нищо — отвърна Сузана.
Брендън й наля чашка кафе докато Кал прелистваше указателя.
— Ти не си местно момиче, нали? — попита той.
— Живея в Лондон.
— Никога не ми е харесвал Лондон — отбеляза той. — Бездушно място.
— Имам ателие на Мъсуел Хил. Ще ви хареса. — Брендън я изгледа озадачено и тя добави: — Правя керамика.
— Намерих го — обади се Кал с телефонния указател в ръка. — „К.У.Гилкрайст“ — прочете той, — „Оказионна търговия“.
— За какво става въпрос? — попита Брендън.
— Ще се обадя — рече Кал.
— Неделя е — забеляза Сузана.
— Много такива места работят в неделя сутрин — отвърна той и се върна в коридора.
— Купуваш ли нещо? — попита Брендън.
— В известен смисъл — рече Сузана.
Кал набра номера. От другата страна вдигнаха слушалката веднага. Обади се женски глас:
— Магазинът на Гилкрайст!
— Ало. Бих искал да говоря с господин Гилкрайст, моля.
Последва мълчание, после жената каза:
— Господин Гилкрайст е мъртъв.
Божичко, помисли си Кал, Шадуел е бърз.
Но оттатък не бяха свършили:
— Умря преди осем години. — Гласът й беше по-безцветен от говорещ часовник. — От какво се интересувате?
— Един килим — рече Кал.
— Искате да купите килим?
— Не. Не съвсем. Мисля, че в магазина ви по погрешка е донесен един килим…
— По погрешка?
— Точно така. И трябва да си го взема обратно. Спешно.
— Боя се, че трябва да говорите с господин Уайлд за това.
— Бихте ли ме свързали с господин Уайлд, моля?
— Той е на остров Уайт.
— Кога ще се върне?
— В четвъртък сутринта. Ще трябва да се обадите пак.
— Но сигурно трябва…
Кал спря. Отсреща бяха затворили.
— По дяволите — изруга той. Вдигна поглед и видя Сузана застанала на вратата на кухнята. — Няма с кого да говорим. — Кал въздъхна. — И какво ни остава сега?