— Като крадци през нощта — отвърна тихо тя.
3
Когато Кал и жената си тръгнаха Брендън поседя малко, загледан в градината. Ще трябва скоро да поработи по нея: писмото на Ейлийн го беше упрекнало, че е толкова немарлив и не я поддържа.
Мисълта за писмото неизбежно го върна към приносителя му, небесния господин Шадуел.
Без да се замисля защо, той стана и отиде до телефона, погледна картичката, която му беше дал ангела, и набра номера. Споменът за срещата с Шадуел беше почти заличен от блясъка на подаръка, който му донесе Търговеца, но бяха сключили сделка която той си спомняше, а тя в известен смисъл засягаше Кал.
— С господин Шадуел ли говоря?
— Кой се обажда, моля?
— Брендън Муни.
— О-о, Брендън. Радвам се да чуя гласа ти. Имаш ли нещо да ми казваш? Нещо за Кал?
— Отиде до някакъв магазин, за мебели и такива…
— Така ли? Тогава ще го намерим и ще го зарадваме. Сам ли беше?
— Не, имаше една жена с него. Хубава жена.
— Името й?
— Сузана Париш.
— А на магазина?
Изведнъж Брендън усети някакво смътно съмнение.
— За какво ви е Кал?
— Казах ви. Една печалба.
— О, да. Печалба.
— Нещо, което ще го смае. Магазинът, Брендън. Имаме сделка, в края на краищата. Честното си е честно.
Брендън пъхна ръка в джоба си. Писмото беше още топло. Няма нищо лошо в това човек да сключва сделки с ангели, нали? Нищо опасно.
Каза името на магазина.
— Отидоха само за някакъв килим… — каза той.
Нещо щракна в слушалката.
— Ало, чувате ли ме? — попита Брендън.
Но божественият вестител сигурно вече летеше по пътя си.
IХ. КАКВОТО НАМЕРЯ, МОЕ СИ Е
1
Магазинът за оказионни мебели на Гилкрайст някога беше кино, през годините когато кината бяха все още пищни скъпи сгради. И сега си беше излишно претрупана сграда с имитация на рококо на фасадата и неправдоподобен купол, кацнал на покрива, но нищо дори не напомняше за някакво великолепие. Сградата беше на един хвърлей от Док Роуд, единствената, която все още се използваше в квартала. Останалите бяха или със заковани прозорци и врати, или изгорени до основи.
Застанал на ъгъла на Ямайка Стрийт, Кал се беше загледал над останките и се чудеше дали покойният господин Гилкрайст би се гордял името му да е изписано с такава пищна украса върху толкова западнало предприятие. Тук бизнес не можеше да процъфтява, освен ако не става въпрос за сделки, които е най-добре да се правят далече от очите на хората.
Работното време на магазина беше написано на една очукана дъска, на която някога киното бе обявявало цените на билетите. В неделя магазинът работеше между девет и половина и дванадесет. Сега беше един и петнадесет. Двойните врати бяха затворени и заключени, а две огромни порти от ковано желязо — гротескна добавка към фасадата — преграждаха с катинар пътя към вратите.
— Знаеш ли как се влиза с взлом? — попита Кал.
— Не — отвърна Сузана, — но се уча бързо.
Пресякоха Ямайка Стрийт, за да разгледат по-отблизо. Не беше необходимо да се преструват — откакто бяха пристигнали не забелязаха минувачи по улицата, а коли минаваха само от време на време.
— Трябва да има някакъв начин да се влезе — каза Сузана. — Ти мини оттатък, аз ще мина от тази страна.
— Добре. Ще се срещнем отзад.
Разделиха се. Пътят на Кал минаваше по сянката, а Сузана трябваше да мине по ярко осветената от слънцето страна. Странно, но се усети, че й се иска да има облаци. Жегата караше кръвта й да пее, сякаш бе настроена на някаква непозната радиостанция, и мелодиите звъняха в главата й.
Докато ги слушаше, Кал излезе иззад ъгъла и я стресна.
— Намерих начин — рече той и я поведе към някогашния авариен изход на киното. Той също беше заключен с катинар, но и катинарът, и веригата бяха доста ръждясали. Кал вече бе намерил половин тухла и заблъска с нея по катинара. Парчета от тухлата полетяха на всички страни, но след пет-шест удара веригата се предаде. Кал подпря вратата с рамо и натисна. Нещо изтропа вътре — едно огледало и други неща струпани върху вратата паднаха, но той успя да отвори достатъчно голяма пролука, за да се промъкнат.
2
Вътрешността приличаше на някакво Чистилище, в което хиляди домашни вещи — кресла, гардероби, големи и малки лампи, пердета, килими — очакваха Страшния съд, струпани прашни и жалки. Навсякъде се носеше вонята на обитателите на това място: неща, проядени от дървояди и просто изгнили от употреба, хубави на времето си мебели, които бяха толкова износени с годините, че дори създателите им не биха им отделили място.