Под миризмата на разложение имаше нещо по-горчиво и по-човешко. Може би миризма на пот, пропита в дъските на леглото на някой болен, или в плата на абажур, изгорял през нощта, когато собственикът му не бе доживял до утрото. Не беше място, където човек би останал задълго.
Разделиха се отново, за да огледат по-бързо.
— Щом видиш нещо подобно — рече Кал, — викай.
И се скри зад купищата мебели.
Въпреки че се скри от слънцето, звънът в главата на Сузана не престана, дори се засили. Може би главата й се замая от огромната задача, която стоеше пред тях — невъзможно търсене от някаква приказка, търсене на частица магия в необятното разложение.
Същата мисъл, макар и формулирана по друг начин, мина през главата на Кал. Колкото повече търсеше, толкова повече се усъмняваше в паметта си. Може би не бяха казали Гилкрайст, или може би хамалите бяха решили, че печалбата ако донесат тук килима, няма да оправдае усилията им.
Завивайки зад един ъгъл чу някакво стържене зад купчина мебели.
— Сузана? — попита той. Думата полетя и се върна без отговор. Шумът зад него вече заглъхна, но адреналинът нахлу в кръвта му и той закрачи по-бързо към следващата планина от вещи. Още преди да се доближи, на няколко метра от нея погледът му се прикова към навития килим, почти скрит под дузина високи столове и един скрин. Всичките бяха без етикети, което подсказваше, че са нови, неподредени придобивки.
Той коленичи и дръпна ръба на килима, опитвайки се да види шарката. Кантът беше повреден, тъканта — слаба. Усети как няколко нишки се скъсаха. Но видя достатъчно, за да се увери в онова, което вече знаеше вътре в себе си: това беше килимът от Рю Стрийт, килимът който Мими Лашенски бе пазила цял живот и бе умряла защитавайки го, килимът на Фугата.
Изправи се и започна да сваля столовете от камарата, глух за приближаващите се стъпки зад гърба му.
3
Първото, което Сузана видя, бе сянка на земята. Погледна нагоре.
Между два гардероба се появи някакво лице, което изчезна преди да успее да го назове по име.
Мими! Това беше Мими.
Тя се приближи към гардеробите. Не се виждаше никой. Дали не полудява? Първо този звън в главата й, сега халюцинации?
И все пак защо бяха тук, ако не вярваха в чудеса? Съмнението бе удавено от внезапно бликналата надежда, че мъртвите биха могли по някакъв начин да счупят печата на невидимия свят, и да дойдат сред живите.
Извика тихо името на баба си. И получи отговор. Не с думи, а с аромата на лавандулова вода. Вляво от нея, в един коридор между холни бюфети, се завъртя някакво кълбо прах и спря на пода. Тя тръгна към него, или по-скоро към източника на лекия вятър, който го бе понесъл, а ароматът с всяка крачка ставаше все по-силен.
4
— Мисля, че това е моя собственост — каза гласът зад гърба на Кал. Той се обърна. Шадуел стоеше на няколко фута от него. Сакото му беше разкопчано.
— Може би ще се дръпнеш, Муни, и ще ми позволиш да взема това, което си е мое.
На Кал му се щеше да бе проявил достатъчно съобразителност и да дойде въоръжен. В този миг не би се поколебал да забие нож в блестящото око на Шадуел, и да счита това за геройство. Но сега беше с голи ръце. Ще трябва да се справи с тях.
Направи крачка към Шадуел, но той се отдръпна встрани. Зад него имаше някой. Сигурно някоя от сестрите, или копелетата им.
Кал не пожела да види, а се обърна и грабна един от столовете струпани върху килима. Действието му предизвика малка лавина — столовете се пръснаха между него и врага. Запрати този който държеше към мъглявия силует заел мястото на Шадуел. Грабна втори и го хвърли след първия, но целта вече беше изчезнала в лабиринта от мебели. Търговецът също.
Кал се обърна, целият напрегнат, и натисна скрина за да го отмести. Успя: скринът падна назад повличайки след себе си още мебели. Зарадва се на грохота — може би щеше да привлече вниманието на Сузана. Протегна се да вземе килима, но в този миг нещо го сграбчи изотзад. Дръпнаха тялото му от плячката, в ръката му остана парче от килима, после го хвърлиха на пода.
Блъсна се в купчина картини и фотографии с изящни рамки, и няколко от тях паднаха и се счупиха. Остана за момент сред пръснатите стъкла да си поеме дъх, но онова което видя, спря дишането му отново.
Копелето идваше от мрака към него.
— Ставай! — заповяда то.
Не чу заповедта, вниманието му беше приковано към лицето пред него. Това не беше хлапето на Елрой, въпреки че чудовището пак приличаше на бащата. Не, това дете беше негово.
Ужасът, който бе зърнал за миг когато се пробуди от приспивната песен в мръсотията на бунището, се оказа твърде реален. Сестрите бяха изстискали семето му, а този звяр с неговото лице беше резултатът.