Приликата не беше хубава. Голото му тяло беше съвсем без косми, с няколко отвратителни деформации — пръстите на едната ръка бяха два пъти по-дълги от нормалното, а на другата — чуканчета по половин инч, от плешките стърчаха парчета плът като уродливи крила — може би като пародия на съществата, за които мечтаеше в сънищата си.
Детето обаче приличаше повече на баща си в сравнение с другите зверове, и изправен пред собствения си облик той се поколеба.
Това колебание беше достатъчно, за да даде предимство на звяра. Той скочи върху него и го сграбчи за гърлото с дългите си пръсти. В докосването му нямаше никаква топлина, а устата му засмука неговата сякаш искаше да открадне и последната глътка въздух.
Целта беше отцеубийство, в това нямаше никакво съмнение, хватката беше категорична. Усети как краката му се отпуснаха и детето го пусна на колене, следвайки го на пода. Кокалчетата на пръстите му опряха в парчетата стъкло и той направи слаб опит да вдигне едно от тях, но мисълта нямаше сила. Оръжието падна от ръката му.
Някъде в света на въздуха и светлината, от който бе изхвърлен, чу Шадуел да се смее. После звукът спря и той се втренчи в собственото си лице, което го гледаше като от криво огледало. Очите, които винаги бе харесвал заради светлия им цвят; устата, която го смущаваше като малък, защото мислеше, че е прекалено момичешка, и която сега беше научил да бъде малко жестока когато трябва, но както му казваха, беше способна и на чаровна усмивка. Ушите, големи и стърчащи: уши на комедиант, на лице, което предлагаше и нещо по-приятно…
Вероятно повечето хора си отиват от този свят с такива банални мисли в главата. За Кал определено беше така.
Както си мислеше за ушите, подводното течение го пое и го помъкна надолу.
Х. МЕНСТРУУМЪТ
Сузана знаеше от момента в който влезе във фоайето на бившето кино, че това е грешка. Още тогава щеше да се откаже, но вече бе чула гласа на Мими и преди някакъв довод да я спре тя прекрачи прага.
Във фоайето беше по-тъмно отколкото в магазина, но тя видя неясния силует на баба й до закованата с дъски каса.
— Мими? — повика я Сузана, а в главата й се въртяха противоречиви мисли.
— Ето ме — отвърна старата жена и разтвори ръце да я прегърне.
Предложената прегръдка също беше грешка, но от страна на врага. Такива физически прояви на обич не бяха характерни за Мими докато бе жива, и Сузана не виждаше причина баба й да си променя навиците след смъртта си.
— Ти не си Мими — рече тя.
— Знам, че си изненадана да ме видиш — отговори мнимият призрак. Гласът беше мек като перце. — Но няма от какво да се боиш.
— Коя си ти?
— Знаеш коя съм — беше отговорът.
Сузана не остана да слуша повече изкусителните думи, а се обърна да си върви. Между нея и изхода имаше може би три метра, но сега те изглеждаха като няколко мили. Опита се да направи крачка по този дълъг път, но шумът в главата й изведнъж се превърна в оглушителен грохот.
Присъствието зад нея нямаше намерение да я остави да избяга. То търсеше сблъсък, и всякакви опити за противопоставяне бяха напразни. Затова тя се обърна и погледна.
Маската се топеше, въпреки че в очите които се появиха зад нея нямаше огън, а лед. Тя позна лицето, и независимо, че си бе мислила, че не е готова да се изправи срещу неговия гняв, сега изпита странно въодушевление от гледката. Последните остатъци от Мими се изпариха и пред нея застана Непорочна.
— Сестра ми… — заговори тя, а въздухът около нея затанцува от думите й, — сестра ми Вещицата ме накара да изиграя тази роля. Тя мислеше, че в твоето лице е видяла Мими. Права беше, нали? Ти си нейно дете.
— Внучка — промърмори Сузана.
— Дете — прекъсна я увереният отговор.
Сузана гледаше втренчено жената пред себе си, омаяна от дълбоката мъка, полускрита от чертите й. Непорочна трепна от проницателния й поглед.
— Как смееш да ме съжаляваш? — избухна тя, сякаш прочете мислите на Сузана, и при тези думи нещо изскочи от лицето й.
То полетя към нея със свистене и беше твърде бързо — Сузана не успя да го види какво е, а само се хвърли встрани, за да го избегне. Стената зад нея се разтресе, като че ли нещо я удари. В следващия миг лицето на Непорочна плисна отново светлина към нея.
Сузана не се уплаши. Тази демонстрация само я въодушеви още повече. Този път когато светлината се приближи към нея инстинктът й преодоля всички задръжки на здравия разум, и тя протегна ръка сякаш да я хване.