Все едно че пъхна ръката си в поток от ледено студена вода. Поток, в който плуваха безброй риби: бързо, бързо, срещу течението: плуваха, за да хвърлят хайвера си. Сузана стисна в юмрук този кипящ прилив, и дръпна.
Това действие имаше три последствия. Първо — вик от Непорочна. Второ — шумът в главата на Сузана внезапно секна. Трето — всичко, което бе почувствала ръката й — студът, течението и множеството в него — всичко това изведнъж се оказа вътре в нея. Тялото й беше течението. Не тялото от плът и кръв, а някаква друга анатомия, изградена по-скоро от мисъл, отколкото от материя, по-древна и от двете. Сякаш това нещо се бе осъзнало при нападението на Непорочна, и се беше събудило.
Никога през живота си не се беше чувствала толкова завършена. Пред това чувство всички останали амбиции — за щастие, за удоволствие, за власт — всички те избледняха.
Погледна отново към Непорочна и очите й видяха не враг, а жена обладана от същия поток, който течеше във вените й. Жена, измъчена и пълна с терзания, но именно по тази причина приличаща повече на самата нея.
— Това беше глупаво — рече Магьосницата.
— Така ли? — попита Сузана. Не беше на същото мнение.
— По-добре да си беше останала неоткрита. По-добре никога да не беше опитвала менструума.
— Менструум?
— Сега ще знаеш повече, отколкото би искала да знаеш; ще чувстваш повече, отколкото би искала да чувстваш. — В гласа на Непорочна имаше нещо подобно на съжаление. — Така започва мъката. И никога няма да свърши. Повярвай ми. Трябваше да си живееш и да умреш като Кукувица.
— Така ли умря Мими? — попита Сузана.
Ледените очи заблестяха.
— Тя знаеше какви рискове поема. Тя имаше кръвта на Виждащите, а тя винаги е текла свободно. Ти също имаш такава кръв, по линия на тази кучка, твоята гранд-дама.
— Виждащи? — Толкова много нови думи. — Това хората от Фугата ли са?
— Това са мъртви хора — беше отговорът. — Не ги търси за отговор. Скоро ще се превърнат в прах. Ще изчезнат като всичко друго в това вонящо Царство. Ще се превърнат в прах и посредственост. Ние ще се погрижим за това. Ти си сама. Както беше тя.
Това „ние“ й напомни за Търговеца, и за силата на сакото, което носеше.
— Шадуел от Виждащите ли е?
— Той? — Самата мисъл очевидно беше абсурдна. — Не. Каквато и сила да има, тя е дар от мене.
— Защо? — попита Сузана. Не разбираше съвсем Непорочна, но достатъчно за да разбере, че тя и Шадуел не са идеалната двойка.
— Той ме научи… — започна Магьосницата, и вдигна ръка към лицето си, — … той ме научи как да се държа. — Ръката премина по лицето й, а когато то се разкри отново тя се усмихваше, почти с топлота. — Сега това ще ти трябва.
— И затова си негова любовница?
Звукът, който издаде жената би могъл да бъде смях, но само би могъл.
— Оставям любовта на Блудницата, сестро. Тя има апетит за любов. Питай Муни…
Кал. Тя беше забравила за Кал.
— …ако още има въздух, за да ти отговори.
Сузана хвърли поглед назад към вратата.
— Върви — рече Непорочна, — …иди го намери. Няма да те спра.
Светлината в нея, менструумът, знаеше, че Магьосницата казва истината. Този поток сега беше част от тях двете. Той ги свързваше по някакъв начин, който Сузана още не разбираше.
— Битката вече е загубена, сестро — промърмори Непорочна когато Сузана стигна до вратата. — Докато ти задоволяваше любопитството си, Фугата падна в наши ръце.
Сузана пристъпи отново в магазина и за пръв път усети страх. Не за себе си, а за Кал. Извика името му в полумрака.
— Твърде късно… — каза жената зад нея.
— Кал!
Никакъв отговор. Започна да го търси, от време на време извикваше името му, а тревогата й нарастваше всеки път когато викът й оставаше без отговор. Магазинът беше като лабиринт: на два пъти се оказа на място, където вече беше минала.
Вниманието й привлече блясъкът на счупени стъкла, после откри Кал, паднал по очи малко встрани. Още преди да го докосне усети пълната му неподвижност.
Той беше твърде крехък, обади се менструумът в нея. Знаеш какви са тези Кукувици.
Тя отхвърли тази мисъл. Не беше нейна.
— Недей да умираш.
Това беше нейна мисъл. Изплъзна й се, докато коленичеше до него, молба отправена към мълчанието му.
— Моля те, Господи, не умирай.
Боеше се да го докосне, от страх да не открие най-лошото, и през цялото време знаеше, че тя единствена може да му помогне. Главата му беше обърната към нея, очите — затворени, от устата му беше потекла слюнка примесена с кръв. Инстинктивно го погали по главата, сякаш така би могла да го събуди, но прагматизмът не беше я напуснал съвсем и тя потърси пулс на шията му. Беше слаб.