Така започва мъката, беше казала Непорочна само преди минути. Дали е знаела, когато изрече това пророчество, че Кал вече умира?
Разбира се, че е знаела. Знаела е, и се е радвала на мъката, която ще предизвика, защото е искала да вгорчи удоволствието на Сузана от откритието на менструума: искала е да бъдат сестри в мъката.
Тази мисъл я разсея, и когато отново се съсредоточи върху Кал видя, че ръката й пак гали главата му. Защо правеше това? Той не беше заспало дете. Беше наранен: имаше нужда от по-конкретна помощ. Но още докато се укоряваше така усети как менструумът се надига в долната част на корема й, обля вътрешностите й, дробовете и сърцето й, и се задвижи — без никаква съзнателна заповед — надолу по ръката й към Кал. Преди беше останал безразличен към нараняването му: знаеш какви са тези Кукувици, така беше казал. Но нейният гняв, или може би мъката, го бяха смекчили. Сега чувстваше как енергията му носеше желанието й да го събуди, да го излекува, през дланта на ръката към главата на Кал.
Това беше необикновено усещане, но в същото време тя го приемаше с лекота. Когато в последния момент менструумът сякаш пожела да спре, тя го накара да продължи и той се подчини, преливайки потока си в него. Тя разбра, че може да го контролира, и при това изпита въодушевление, последвано веднага от болка от загубата му, щом тялото под нея започна да изсмуква потока.
Кал поемаше жадно лечението. Ставите й затрепериха докато менструумът изтичаше от нея, а в главата й някаква непозната песен зазвъня като дузина сирени. Опита се да дръпне ръката си, но мускулите не се подчиниха. Изглеждаше като че ли менструумът бе надвил тялото й. Твърде бързо бе решила, че контролът ще бъде лесен. Той нарочно изтичаше, за да я научи да не го принуждава.
Миг преди да припадне той реши, че толкова стига, и махна ръката й. Потокът изведнъж спря. Закри лицето си с треперещи ръце, които носеха мириса на Кал. Постепенно воят в главата й стихна. Слабостта премина.
— Добре ли си? — попита Кал.
Сузана отпусна ръцете си и го погледна. Беше се надигнал от земята и предпазливо опипваше окървавената си уста.
— Мисля, че да — отвърна тя. — А ти?
— Ще се оправя. Не знам какво стана… — Думите му заглъхнаха, спомни си, и на лицето му се изписа тревога.
— Килимът…
Изправи се и се огледа.
— …В ръцете ми беше, Господи, в ръцете ми беше!
— Взели са го! — рече тя.
Помисли си, че ще заплаче, така се сви лицето му, но това бе от гняв.
— Шибаният Шадуел! — изкрещя той и помете настолните лампи наредени върху някакъв скрин. — Ще го убия! Кълна се…
Сузана се изправи. Беше още замаяна и сведеният й поглед забеляза нещо сред пръснатите счупени стъкла под краката им. Наведе се отново, разчисти парчетата и намери парче от килима. Вдигна го и го подаде на Кал.
— Не са го взели целия — каза Сузана.
Гневът на лицето му се стопи. Взе парчето от нея едва ли не с благоговение, и го разгледа. Върху него бяха изтъкани пет-шест мотива, но той нищо не разбра от тях.
Сузана го наблюдаваше. Държеше парчето така внимателно, сякаш можеше да го нарани. После подсмъркна силно и избърса носа си с ръка.
— Шибаният Шадуел — рече той пак, но този път тихо, вцепенен.
— Какво ще правим сега? — зачуди се тя на глас.
Кал вдигна поглед към нея. Този път в очите му имаше сълзи.
— Ще излезем оттук — каза той. — Да видим какво ще каже небето.
— А?
Той леко се усмихна.
— Извинявай. Това май беше от Лудия Муни.
Трета част
ИЗГНАНИЦИТЕ
„Залутан между два свята, единият мъртъв,
а другият безсилен да се появи.“
I. РЕКАТА
Поражението им беше пълно. Търговецът бе грабнал килима направо от ръцете на Кал. И нищо, че нямаше на какво да се радват, поне бяха оцелели след сблъсъка. Дали поради самия факт настроението му се подобри когато излязоха от магазина навън, на топлия въздух?
Миришеше на река: на тиня и сол. И точно там отидоха, по предложение на Сузана. Тръгнаха без да си кажат нито дума, надолу по Ямайка Стрийт към Док Роуд, после покрай високата черна стена, която ограждаше доковете, докато намериха една врата, през която стигнаха до кейовете. Районът беше пуст. Години бяха изминали откакто последният голям товарен кораб бе приставал тук, за да се разтовари. Скитаха през призрачния град от празни складове чак до самата река, а погледът на Кал се връщаше отново и отново към лицето на жената до него. Усещаше, че в нея има някаква промяна, някаква тежест от скрити чувства, които той не можеше да отключи.