Поетът имаше какво до каже по въпроса.
„Нямаш думи, а момче?“, обади се той в главата на Кал. „Тя е странна, нали?“
Това определено беше истина. Още когато я видя за пръв път, застанала до стълбите, тя изглеждаше обладана от нещо. Това важеше и за двамата. И двамата бяха изпълнени с решителност, подклаждана може би от неизказан страх, че ще изгубят от погледа си загадката, за която бяха мечтали толкова дълго. А може би той се самозалъгваше, откривайки редове от собствената си история в лицето й? Нима само силното желание да намери съюзник го караше да вижда прилики помежду им?
Тя гледаше втренчено реката, слънчеви отражения като змийчета играеха по лицето й. Познаваше я само от една нощ и един ден, но тя събуждаше у него същите противоречия — неудобство и пълно задоволство; чувството, че тя му е същевременно позната и непозната — които беше събудила у него Фугата, когато я видя за пръв път.
Искаше да й каже всичко това, и още много неща, стига да намери думи.
Но Сузана заговори първа.
— Видях Непорочна — рече тя, — докато ти беше с Шадуел…
— Да?
— …Не зная как точно да обясня какво стана…
Започна неуверено, все още загледана в реката, сякаш хипнотизирана от движението й. Част от онова, което му разказваше, той го разбираше. Че Мими е била част от Виждащите, жителите на Фугата, и че Сузана, нейната внучка, има в кръвта си от тяхната кръв. Но когато започна да разказва за менструума — силата която бе наследила по някакъв начин, или в която се беше включила, или и двете, той загуби представа за какво говори. Отчасти защото думите й станаха по-неясни, по-замечтани; отчасти защото докато я гледаше и тя се опитваше да изрази с думи онова, което чувстваше, той намери думи за собствените си чувства.
— Обичам те — каза той. Тя се беше отказала от опитите да опише потока на менструума, просто се беше отдала на ритъма на водата, която леко припляскваше в пристана.
Не беше сигурен дали го е чула. Тя не помръдна, не каза нищо.
Накрая само изговори името му.
Той изведнъж се почувства глупаво. Тя не искаше от него признания в любов. Мислите й изцяло бяха някъде другаде. Във Фугата, може би, където след разкритията от този следобед тя имаше повече право да бъде.
— Извинявай — промърмори той, опитвайки се да прикрие своята нетактичност с още думи. — Не зная защо го казах. Забрави че съм го казал.
Отричането му я изтръгна от унеса й. Погледът й се откъсна от реката и се спря върху лицето му, с болка в очите, сякаш причинена от отдръпването от блясъка на водата.
— Не говори така — каза тя. — Никога не казвай това.
Пристъпи към него и го обгърна с ръце, притисна го силно. Той отвърна на желанието й и я прегърна на свой ред. Усети горещото й лице до врата си, мокреше го не с целувки, а със сълзи. Не говореха, постояха така няколко минути, а реката продължаваше да тече край тях.
После той каза:
— Ще се връщаме ли в къщата?
Тя се отдръпна и го погледна, като че ли изучаваше лицето му.
— Свърши ли се, или само започва? — попита тя.
Кал поклати глава.
Сузана хвърли за миг поглед встрани към реката. Но преди течния живот да я завладее отново, той я хвана за ръка и я поведе обратно към бетона и тухлите.
II. СЪБУЖДАНЕ В МРАКА
Върнаха се на Чариът Стрийт през полумрака, скрил есента в сенките си. Претършуваха кухнята за нещо, с което да успокоят ръмжащите си стомаси, хапнаха, после се оттеглиха в стаята на Кал с бутилката уиски, купена по пътя. Предвиденото обсъждане на това, какво трябваше да правят, скоро замря. Смесица от умора и неудобство, предизвикано от сцената край реката, разколеба разговора. Въртяха се върху едно и също, но нямаха никакви идеи как да действат.
Единственото потвърждение за днешните приключения беше парчето от килима, а то не им подсказваше нищо.
Разговорът затихна, недовършените изречения се прекъсваха от все по-дълги мълчания.
Брендън се върна към единадесет, викна на Кал отдолу, после отиде да си легне. Пристигането му раздвижи Сузана.
— Трябва да тръгвам, късно е.
Сърцето на Кал се сви при мисълта за стаята без нея.
— Защо не останеш? — попита той.
— Леглото е малко — отвърна тя.
— Но е удобно.
Сузана вдигна ръка към лицето му и прокара пръсти по нараненото място до устата.
— Ние не можем да бъдем любовници — каза тихо тя. — Твърде много си приличаме.
Беше казано направо и болеше, но едновременно с обезсърчаването на сексуалната амбиция, ако имаше такава, той усети потвърждение на една друга, и в крайна сметка по-дълбока надежда. Че мястото и на двамата беше в това начинание: тя — детето на Фугата той — невинният нарушител. На краткото удоволствие да се люби с нея той противопостави великото приключение, и знаеше — въпреки несъгласието на члена си — че така е много по-добре.