— Тогава ще спим — каза той. — Ако искаш да останеш.
— Искам — усмихна се тя.
Съблякоха мръсните си дрехи и се пъхнаха под завивките. Заспаха преди да изстине лампата.
Не спяха без да сънуват, напротив. Сънища имаше. Или по-скоро, един конкретен сън, който изпълни главите и на двамата.
Сънуваха някакъв шум. Планета на пчели, всичките бръмчаха така, сякаш медените им сърца щяха да се пръснат. Шумът се усилваше като лятна музика.
Сънуваха някакъв мирис. Смес от аромати: улици след дъжд, слаба миризма на одеколон, вятър от топла страна.
Но най-вече сънуваха гледка.
Започваше с мотив: възли и преплитания на безброй нишки, оцветени в стотици цветове, заредени с толкова енергия, че тя заслепи спящите и те трябваше да закрият сънуващите очи.
А после мотивът като че ли стана прекалено амбициозен, за да запази съществуващия ред, и възлите започнаха да се плъзгат и да се развързват. Цветовете в пресечните точки потекоха във въздуха докато гледката бе замъглена от някаква супа от пигменти, в която разхлабените нишки описваха свободата си с редове, запетаи и точки, като изписани с четка от някой майстор калиграф. Отначало знаците изглеждаха съвсем произволни, но когато всяка следа от четката привлече към себе си цвят, а върху нея бе положена нова следа, а после още една, стана ясно, че от хаоса бавно изникват форми.
Там където само мигове преди това в съня се виждаше само вътък, сега имаше пет ясно очертани човешки силуета, които излизаха от потока зад тях, а невидимият художник добавяше детайлите към портретите с дръзка лекота.
После гласовете на пчелите се усилиха и песента им в главите на спящите даде имена на тези непознати хора.
От четиримата първо бе назована една млада жена с дълга тъмна рокля. Малкото й лице беше бледо, затворените й очи бяха обкръжени от червеникавокафяви ресници. Това, казаха пчелите, е Лилия Пелиция.
Сякаш събудена от името си, Лилия отвори очи.
В този момент напред излезе един пълен, брадат, около петдесетгодишен мъж с наметнато сако и шапка с периферия. Фредерик Камъл, казаха пчелите, и очите зад очилата със стъкла като монети се отвориха. Ръката му веднага посегна към шапката и я свали, разкривайки безупречно фризирана коса, пригладена с брилянтин към главата му.
— Е… — каза той и се усмихна.
Оставаха още двама. Единият, нетърпелив да се освободи от света на боите, също беше облечен като за панахида. (Какво стана, чудеха се спящите, с ярките цветове които първи излязоха от нишките? Дали не са скрити някъде под тези погребални одежди, в шарени като папагал фусти?) Намусеното лице на третия посетител не подсказваше да има вкус към подобни глезотии.
Аполин Дюбоа, обявиха пчелите и жената отвори очи, а гримасата която веднага се появи на лицето й разкри зъби с цвят на стара слонова кост.
Последните членове на това събрание пристигнаха заедно. Единият беше негър чието красиво лице дори отпуснато показваше склонност към меланхолия. Другият — голото бебе, което той държеше в ръцете си, се лигавеше върху ризата на пазителя си.
Джерихо Сен Луи, казаха пчелите, и негърът отвори очи. Погледна веднага към детето, а то зарева още преди да се чуе името му.
Нимрод, извикаха пчелите, и въпреки че бебето сигурно нямаше и годинка, то вече знаеше двете срички на името си. Вдигна клепачи и разкри очи, които имаха определено златист цвят.
Неговото пробуждане завърши процеса. Цветовете, пчелите и нишките се оттеглиха, и отливът им остави петимата непознати в стаята на Кал.
Първа заговори Аполин Дюбоа.
— Нещо не е наред — каза тя, отиде до прозореца и дръпна пердетата. — Къде сме, по дяволите?
— И къде са другите? — каза Фредерик Камъл. Очите му откриха огледалото на стената и той започна внимателно да се оглежда. Цъкна с език, извади ножици от джоба си и отряза някакви прекалено дълги косми на бузата си.
— Добър въпрос — рече Джерихо и се обърна към Аполин: — Как изглежда навън?
— Пусто — отвърна жената. — Посред нощ е. И…
— Какво?
— Виж сам — тя смукна слюнка през счупените си зъби, — тука нещо липсва. — Нещата не са така, както бяха.
Лилия Пелиция зае мястото на Аполин до прозореца.
— Права е — рече момичето. — Наистина е различно.
— И защо само ние сме тук? — за втори път запита Фредерик. — Точно това е въпросът.
— Нещо е станало — каза тихо Лилия. — Нещо ужасно.
— Несъмнено го чувстваш в бъбреците си — отбеляза Аполин. — Както обикновено.