— Какво искаш да кажеш с това: Какво си се разбързал? — обади се Фредерик. — Събуждаме се някъде си, сами…
— Не сме сами — рече Аполин и отпи голяма глътка уиски. — Нашите приятели са тук. — Усмихна се накриво към Кал. — Как ти е името, сладур?
— Калхун.
— А нейното?
— Сузана.
— Аз съм Аполин. Това е Фреди.
Камъл направи лек официален поклон.
— Това там е Лилия Пелиция, а хлапето е брат й, Нимрод…
— А аз съм Джерихо.
— Ето — заключи Аполин. — Сега всички сме приятели, нали така? Не ни трябват останалите. Да пукнат дано.
— Те са наши хора — напомни й Джерихо. — И имат нужда от помощта ни.
— Затова ли ни оставиха в Ръба? — отвърна раздразнено тя, а бутилката с уиски отново се вдигна към устните й. — Не. Сложиха ни там, където можеше да се изгубим, и не се опитвай да заглаждаш нещата. Ние сме мръсотията. Бандити и сводници, и един Господ знае какво още. — Тя погледна Кал. — О, да. Попаднал си сред крадци. Ние сме срам за тях. Всеки един от нас. — После се обърна към останалите:
— По-добре да се разделим. Ще се позабавляваме малко.
Докато говореше на Кал му се стори, че в гънките на траурното й облекло припламнаха искрящи светлини.
— Там навън има цял свят — рече тя. — За нас, да се забавляваме.
— Изгубеният си остава изгубен — каза Джерихо.
В отговор Аполин само изсумтя.
— Прав е — рече Фреди. — Без килима, ние сме бегълци. Знаеш колко ни мразят Кукувиците. Винаги са ни мразили. И винаги ще ни мразят.
— Вие сте едни тъпи глупаци — каза Аполин и се върна до прозореца, понесла уискито със себе си.
— Малко сме изгубили връзка — обърна се Фреди към Кал. — Може би ще ни кажеш коя година е сега? 1910? 1911?
— Плюс-минус осемдесет години — засмя се Кал.
Другият видимо пребледня и обърна лице към стената. Лилия нададе болезнен вик, сякаш някой я беше пробол с нож. Седна разтреперана на ръба на леглото.
— Осемдесет години… — промърмори Джерихо.
— Защо са чакали толкова дълго? — чу се гласът на Фреди в притихналата стая. — Какво е станало, та е трябвало да чакат толкова дълго?
— Моля ви, спрете да говорите така загадъчно — обади се Сузана, — и ни обяснете.
— Не можем — каза Фреди. — Вие не сте Виждащи.
— О, я не дрънкай глупости — сопна се Аполин. — Няма да навреди.
— Кажи им, Лилия — рече Джерихо.
— Протестирам — каза Фреди.
— Кажи им колкото трябва — каза Аполин. — Ако им разкажеш всичко, ще си стоим тука до Второ пришествие.
— Защо аз? — въздъхна Лилия все още разтреперана. — Защо аз да разказвам?
— Защото си най-добрата лъжкиня — отвърна с тънка усмивка Джерихо. — Можеш да го кажеш като истина.
Тя го прониза с поглед.
— Много добре — рече Лилия и започна да разказва.
III. КАКВО РАЗКАЗА ТЯ
— Не сме били винаги изгубени — започна тя. — Някога живеехме в една градина.
Само две изречения и Аполин я прекъсна.
— Това е само приказка — осведоми тя Кал и Сузана.
— Тогава остави я да я разкаже, да те вземат дяволите! — кипна Джерихо.
— Не вярвайте на нищо — посъветва ги Аполин. — Тази жена не би разпознала истината, дори и да я шиба.
В отговор Лилия само прокара език по устните си и продължи:
— Това беше градина — рече тя. — Там са възникнали Родовете.
— Какви Родове? — попита Кал.
— Четирите Корена на Виждащите. Ло, Ий-ми, Ая и Бабу. Родовете, от които произлизаме всички ние. Някои от нас са дошли по по-мръсни пътища от другите, разбира се — каза тя и хвърли остър поглед към Аполин, — но всички ние можем да проследим произхода си до тези четири рода. Аз и Нимрод — ние сме Ий-ми. Нашият Корен изтъка килима.
— И виж докъде ни докара — изръмжа Камъл. — Така ни се пада задето се доверихме на тъкачи. Умни пръсти и тъпи умове. А Ая — това е моят Корен — ние имаме занаят и разбиране.
— А ти? — обърна се Кал към Аполин, протегна се и си взе бутилката. Бяха останали най-много две глътки алкохол.
— Ая по майчина линия — отговори жената. — Това ми даде певческия глас. А по бащина линия, всъщност никой не е сигурен. Той можеше да изтанцува по някоя магия, баща ми можеше…
— Когато беше трезвен — прекъсна я Фреди.
— Какво знаеш ти? — намръщи се Аполин. — Никога не си виждал баща ми.
— Веднъж е било достатъчно за майка ти — отвърна мигновено Фреди. Бебето се разсмя гръмогласно на тези думи, въпреки че на неговата възраст едва ли би могло да схване смисъла.
— Както и да е — продължи Аполин. — Можеше да танцува, което означава, че е имал и някаква кръв от Ло.