— И от Бабу също, като те слуша човек — каза Лилия.
— Аз съм Бабу — намеси се този път Джерихо. — Повярвайте ми, словото е твърде ценно, за да се губи напразно.
Слово. Танци. Музика. Килими. Кал се опитваше да запомни тези умения и Родовете, които ги владееха, но то беше все едно да се опитва да запомни клана Келауей.
— Въпросът е — каза Лилия, — че всички Родове имат умения, които Човеците не притежават. Сили, която бихте нарекли свръхестествени. За нас те не са по-забележителни от факта, че хлябът втасва. Това са просто начини за вглъбяване и призоваване.
— Магии? — рече Кал. — Така ли ги наричате?
— Точно така — отвърна Лилия. — Имали сме ги от началото. Не сме ги считали за нещо особено. Поне докато не дойдохме в Царството. Тогава разбрахме, че хората от вашия вид обичат да правят закони. Обичат да отсъждат кое какво е, и дали е добро или лошо. А светът, понеже е нежен и грижовен, и понеже не иска да ви разочарова или да ви разтревожи, ви угажда. Държи се така, като че ли вашите доктрини са по някакъв начин абсолютни.
— Това е спорна метафизика — промърмори Фреди.
— Законите на Царството са закони на Кукувиците — настоя Лилия. — Това е една от Догмите на Капра.
— Значи Капра е сгрешил — беше отговорът на Фреди.
— Той рядко греши — рече Лилия. — Не и за това. Светът се държи така, както Кукувиците решат да го опишат. От учтивост. Това е доказано. Докато някой не предложи по-добра идея…
— Чакайте малко — намеси се Сузана. — Искате да кажете, че земята по някакъв начин се вслушва в нас?
— Такова беше мнението на Капра.
— А кой е Капра?
— Велик мъж —
— Или жена — обади се Аполин.
— Който може и да е живял, а може и да не е живял — добави Фреди.
— Но дори и да не е живяла — каза Аполин, — е имала много неща за казване.
— Което не ми говори нищо — рече Сузана.
— Ето това е Капра — заключи Камъл.
— Продължавай, Лилия — рече Кал. — Разкажи ни останалото.
Тя започна отново:
— И така, ето ви вас, Човеците, с всичките ваши закони и периметри и бездънна завист; и ето ни нас, Родовете на Виждащите. Различни от вас като деня от нощта.
— Не толкова различни — каза Джерихо. — Някога живеехме сред тях, не забравяй това.
— И с нас се отнасяха като с боклук — отвърна Лилия разгорещено.
— Вярно — рече Джерихо.
— Уменията, които владеехме — продължи тя, — вие Кукувиците наричахте магия. Някои от вас я искаха за себе си. Някои се страхуваха от нея. Но малцина ни обичаха заради нея. Градовете тогава бяха малки, трябва да разберете. Трудно беше да се скрием в тях. Затова ние се оттеглихме. В горите и хълмовете, където смятахме, че ще бъдем в безопасност.
— Поначало имаше много от нас, които никога не бяха ходили сред Кукувиците — каза Фреди. — Особено Ая. Нямаха какво да продават, нали разбирате — няма смисъл да понасяш присъствието на Кукувиците, ако нямаш какво да продадеш. По-добре да си там, сред великата зеленина.
— Това са преструвки — обади се Джерихо. — И ти обичаш градовете като всеки от нас.
— Вярно — съгласи се Фреди. — Обичам тухлите и хоросана. Но завиждам на пастира…
— За самотата или за съня му?
— За неговите пасторални удоволствия, кретен такъв! — кипна Фреди. После се обърна към Сузана: — Госпожо, сигурно разбирате, че мястото ми не е сред тези хора. Наистина. Той — (тук той вдигна пръст и посочи Джерихо) — е осъден крадец. Тя — (сега беше ред на Аполин) — държеше бардак. А тази — (този път Лилия) — тя и нейния малък брат са причинили толкова мъка…
— Едно дете? — рече Лилия, гледайки към бебето. — Как можеш да обвиняваш едно невинно…
— Моля те, спести ни театъра. Брат ти може да изглежда като невръстно бебе, но ние знаем по-добре. И двамата играете някакъв маскарад. Иначе защо ще сте в Ръба?
— И аз бих могла да ти задам същия въпрос — върна му го Лилия.
— Срещу мен имаше заговор — протестира той. — Ръцете ми са чисти.
— Никога не съм вярвала на човек с чисти ръце — промърмори Аполин.
— Курва! — избухна Фреди.
— Бръснар! — сопна се тя, и с това избликът завърши.
Кал и Сузана се спогледаха с недоумение. Тези хора не можеха да се търпят, това беше очевидно.
— И така… — каза Сузана. — Разказвахте ни, че сте се скрили в планините.
— Не се криехме — рече Джерихо. — Просто не бяхме видими.
— Има ли някаква разлика? — попита Кал.
— О, разбира се. Има места, които са свещени за нас, а повечето Кукувици могат да стоят на метър от тях и да не ги виждат…
— И имахме магии — продължи Лилия, — с които да прикрием следите си, ако Човеците дойдат твърде близо.