— Както и ставаше, понякога — каза Джерихо. — Някои станаха любопитни. Започнаха да ровят из горите, търсеха следи от нас.
— Значи са знаели какво сте? — попита Сузана.
— Не — рече Аполин. Тя беше бутнала купчината дрехи от един стол и го беше яхнала. — Не, знаеха само слухове и хорски приказки. Наричаха ни с какви ли не имена. Сенки и феи. Всякакви глупости. Само малцина успяха да се доближат до истината. И то защото ние им позволихме.
— Освен това, не бяхме толкова много — каза Лилия. — Никога не сме били много плодовити. Не сме проявявали голямо влечение към съвкуплението.
— Говори само за себе си — подхвърли Аполин и намигна на Кал.
— Въпросът е, че повечето не ни обръщаха внимание, и — както каза Аполин — когато влизахме във връзка с тях то беше по наши си причини. Може би някои от вашия Вид са имали умения, от които бихме могли да се възползваме. Коневъди, търговци на вино… но всъщност с течение на вековете вие се превърнахте в смъртоносна раса.
— Вярно — отбеляза Джерихо.
— Дори и малките контакти с вас бяха сведени почти до нула. Оставихме ви на собствените ви кървави бани, и вашата завист…
— Защо непрекъснато приказвате за завист? — попита Кал.
— Вашият Вид е прочут с нея — отговори Фреди. — Винаги гоните онова, което не е ваше, просто за да го имате.
— А вие сте един страшно идеален вид, така ли? — рече Кал. Беше се уморил от безкрайните забележки за Кукувиците.
— Ако бяхме идеални — каза Джерихо, — щяхме да бъдем невидими, нали? — Отговорът окончателно обърка Кал. — Не, ние сме от плът и кръв, като вас — продължи той, — така че, разбира се, ние не сме идеални. Но ние не вдигаме толкова врява за това. Вие хората… вие сигурно чувствате, че във вашето състояние има някаква трагедия, или си мислите, че сте полуживи.
— Тогава защо сте се доверили на баба ми да се грижи за килима? — запита Сузана. — Тя е била Кукувица, нали?
— Не използвай тази дума — рече Кал. — Тя беше човек.
— Тя имаше смесена кръв — поправи го Аполин. — Виждаща по майчина линия и Кукувица по бащина. Говорих с нея два-три пъти. Виждате ли, ние с нея имахме нещо общо. И двете имахме смесени бракове. Първият й съпруг беше от Виждащите, а моите бяха все Кукувици.
— Но тя е била само една от няколко Пазители. Единствената жена; единствената с човешка кръв, ако си спомням правилно.
— Трябваше да има поне един Пазител, който познава Царството, който би изглеждал абсолютно незабележим. Така се надявахме, че няма да ни обръщат внимание, и накрая ще ни забравят.
— И всичко това… само за да се скриете от Човеците? — попита Сузана.
— О, не — рече Фреди. — Бихме могли да продължим да живеем като преди, в покрайнините на Царството… но нещата се промениха.
— Не си спомням през коя година започна… — каза Аполин.
— 1896 година — продължи Лилия. — Беше през 1896 година, годината на първите смъртни случаи.
— Какво стана? — попита Кал.
— И до днес никой не може да каже със сигурност. Но изневиделица се появи нещо, някакво същество с една-единствена амбиция. Да ни затрие.
— Какво същество?
— Който е видял лицето му, не е оцелял — вдигна рамене Лилия.
— Човек? — попита Кал.
— Не. Не беше сляпо, както са слепи Кукувиците. Можеше да ни надуши. Дори и най-заслепяващите ни магии не можеха да го заблудят задълго. И след като минеше покрай нас онези, които беше погледнало, сякаш никога не бяха съществували.
— Бяхме в капан — каза Джерихо. — От една страна Човеците, които от ден на ден искаха повече територии, докато не ни остана почти никакво място да се скрием; от друга — Бич Божи, както го наричахме, чието единствено намерение изглежда беше геноцид. Знаехме, че е само въпрос на време преди да изчезнем напълно.
— Което щеше да бъде жалко — добави сухо Фреди.
— Положението не беше чак толкова отчаяно — каза Аполин. — Звучи странно, но през онези последни години прекарах добре. Отчаянието, нали знаете, е най-добрият афродизиак — ухили се тя. — А ние намерихме едно-две места, където бяхме в безопасност за известно време, където Бич Божи не ни надуши.
— Не си спомням да съм била щастлива — рече Лилия. — Спомням си само кошмарите.
— Ами хълма? — попита Аполин, — как го наричаха? Хълма, където останахме през последното лято. Спомням си, като че ли беше вчера…
— Реймънтс Хил.
— Точно така. Реймънтс Хил. Там бях щастлива.
— Но колко щеше да продължи? — обади се Джерихо. — Рано или късно Бич Божи щеше да ни намери.
— Може би — рече Аполин.
— Нямахме избор — продължи Лилия. — Трябваше ни място да се скрием. Някъде, където Бич Божи никога няма да ни потърси. Да поспим известно време, докато ни забравят.