— Килимът — рече Кал.
— Да — отвърна Лилия. — Това беше убежището, което Съветът избра.
— След безкрайни дебати — каза Фреди. — А през това време умряха още стотици. Тази последна година, през която работеше Станът, всяка седмица имаше нови кланета. Ужасни истории. Ужасни.
— Разбира се, бяхме уязвими — каза Лилия. — Защото отвсякъде идваха бегълци… някои от тях носеха части от други територии… неща, които бяха оцелели след нападението… всички идваха в тази страна с надеждата да намерят в килима място за нещата си.
— Какви неща?
— Къщи. Парчета земя. Обикновено вкарваха вътре един добър Бабу, който можеше да намести полето или къщата, или каквото и да е там, в дълга тирада. По този начин можеха да се пренасят, нали разбирате…
— Не, не разбирам — възрази Кал. — Обяснете ми.
— Това е твоят Род — обърна се Лилия към Джерихо. — Ти обясни.
— Ние, от рода Бабу, можем да правим йероглифи — започна Джерихо, — и да ги носим в главите си. Някой голям техник, като моят учител, Куикет… той можеше да създаде тирада, която да пренася един малък град, кълна се, че можеше, и после да я произнесе идеално до последната керемида. — Лицето му се проясни докато обясняваше. После някакъв спомен помрачи радостта му. — Учителят ми беше в Долните страни, когато Бич Божи го намери. Няма го вече. — Той щракна с пръсти. — Ей така.
— Защо всички сте се събирали в Англия? — поиска да узнае Сузана.
— Това беше най-безопасната страна на света. А Кукувиците, разбира се, бяха заети с Империята. Можехме да се изгубим в тълпата, докато Фугата беше втъкавана в килима.
— Какво е Фугата? — попита Кал.
— Тя е всичко, което успяхме да спасим от унищожение. Парчета от Царството, които Кукувиците всъщност никога не са виждали, и затова няма да им липсват. Гора, едно-две езера, завой на някоя река, делта на друга. Няколко къщи, в които сме живели, няколко градски площада, дори една-две улици. Събрахме ги на едно място, в нещо като град.
— Безподобен, така го нарекоха — каза Аполин. — Страшно тъпо име.
— Отначало се опитваха да подредят по някакъв начин всичко това — допълни Фреди. — Но скоро се отказаха, тъй като продължаваха да пристигат бегълци с още неща за втъкаване в килима. Всеки ден още и още. Пред Дома на Капра имаше хора, които чакаха по цели нощи с някакво малко кътче, което искаха да запазят от Бич Божи.
— Затова отне толкова много време — рече Лилия.
— Но никой не беше върнат — каза Джерихо. — Това се разбра от самото начало. Всеки който искаше място в Килима, щеше да го получи.
— Дори и ние — каза Аполин, — които не бяхме съвсем чисти. И на нас ни дадоха място.
— Но защо килим? — попита Сузана.
— Кое е по-незабележимо от онова, върху което си стъпил? — отвърна Лилия. — Освен това, знаехме занаята.
— Всяко нещо си има свой мотив — допълни Фреди. — Ако го откриеш, голямото може да се вмъкне в малкото.
— Разбира се, не всички искаха да влязат в килима — продължи Лилия. — Някои решиха да останат сред Кукувиците, и да опитат късмета си. Но повечето влязоха.
— И как беше?
— Като сън. Като сън без сънища. Не остарявахме. Не изпитвахме глад. Просто чакахме докато Пазителите решат, че е безопасно да ни събудят отново.
— Ами птиците? — попита Кал.
— О, всякаква флора и фауна е втъкана в…
— Нямам предвид самата Фуга. Имам предвид моите гълъби.
— Какво общо имат твоите гълъби с това? — запита Аполин.
Кал им разказа накратко как за пръв път бе открил килима.
— Това е от влиянието на Спиралата — каза Джерихо.
— Спиралата?
— Като си зърнал Фугата — рече Аполин, — спомняш ли си облаците в средата? Това е Спиралата. Там е разположен Стана.
— Как може един килим да съдържа Стана, на който е бил изтъкан? — попита Сузана.
— Станът не е машина — отвърна Джерихо. — Той е състояние на съзидание. Той привлича елементите на Фугата в магия, която наподобява най-обикновен килим. Но в него има много неща, които отхвърлят вашите човешки предположения, и колкото повече се приближавате към Спиралата, толкова по-странни стават нещата. Там има места където играят призраци от бъдещето и от миналото…
— Не би трябвало да говорим за това — прекъсна го Лилия. — Носи лош късмет.
— И колко по-лош може да стане късметът ни? — отбеляза Фреди. — Толкова сме малко…
— Ще събудим Родовете щом си върнем килима — заяви Джерихо. — Спиралата сигурно става неспокойна, иначе как би могъл този човек да я види? Килимът не може да задържи завинаги…
— Прав е — каза Аполин. — Предполагам, че сме задължени да направим нещо.