Сестрите имаха апетит за такива неща. Обичаха да се вглъбяват в подобни ритуали. Що се отнася до него, той беше доволен, че е човек.
Е, почти доволен.
V. ОТ ДЕТСКИТЕ УСТА
1
Зората запълзя предпазливо над Ливърпул, сякаш се боеше от онова, което ще завари. Кал гледаше как светлината разкрива града, и той му се струваше сив от канавките до върховете на комините.
Беше живял тук през целия си живот: това беше неговият свят. Понякога телевизията и лъскавите списания му показваха други перспективи, но той някак си така и не повярва в тях. Те бяха толкова далече от онова, което знаеше, или всъщност от онова, което се надяваше да узнае през седемдесетте си години, колкото и звездите, които примигваха над главата му.
Фугата обаче беше различна. За един кратък, прелестен период, тя изглеждаше като място, където наистина би могъл да бъде. Беше прекалено оптимистично настроен. Земята можеше и да го иска, но нейните хора не. За тях той беше презрян човек.
Скита се по улиците в продължение на около час, наблюдавайки как започва още едно понеделнишко утро в Ливърпул.
Толкова ли бяха лоши, тези Кукувици към чието племе принадлежеше? Те се усмихваха като посрещаха котките си след нощ на похождения; прегръщаха децата си, които тръгваха на училище; радио свиреше любовни песни на закуска. Докато ги гледаше, страшно му се прииска да ги защити. По дяволите, ще се върне и ще каже на Виждащите какви фанатици са.
Като се приближи към къщата видя, че предната врата беше широко отворена, а някаква млада жена от квартала, която бе виждал, но не познаваше по име, стоеше на края на пътеката и гледаше втренчено натам. Едва когато стигна на няколко крачки от портата забеляза Нимрод. Стоеше на изтривалката с тога, направена от риза на Кал, и слънчеви очила, които беше задигнал от масичката до леглото му.
— Това твое дете ли е? — попита жената докато той отваряше портата.
— В известен смисъл.
— Започна да удря по прозореца като минавах. Няма ли кой да го наглежда?
— Сега вече има — отвърна Кал.
Погледна надолу към детето и си спомни какво беше казал Фреди, че Нимрод само изглежда като невръстно дете. Нимрод беше плъзнал слънчевите очила на челото си и гледаше посетителката с поглед, който само потвърждаваше описанието на Камъл. Кал нямаше друг избор освен да изиграе ролята на баща. Взе Нимрод на ръце.
— Какво правиш? — прошепна той на детето.
— Коплта! — отвърна Нимрод. Малко му беше трудно да се справя с бебешката уста. — Жги бия.
— Кого?
Но докато Нимрод отговори, жената мина по пътеката и застана на половин метър от вратата.
— Очарователен е — загука тя.
Преди Кал да успее да се извини и да го прибере вътре, детето вдигна ръце и ги протегна към нея с артистично гърголене.
— Ох, сладичкото… — рече тя.
И взе Нимрод преди Кал да успее да й попречи.
Кал забеляза блясъка в очите на Нимрод щом тя го притисна към пищните си гърди.
— Къде е майка му? — попита тя.
— Ще се върне след малко — отговори Кал и направи опит да изтръгне Нимрод от удоволствието. Той не се пускаше. Лицето му сияеше докато го люлееха, а дундестите му пръстчета стискаха гърдите на жената. Щом Кал го хвана той зарева.
Жената му зашътка и го притисна по-силно към себе си, при което той започна да си играе със зърната на гърдите през тънкия плат на блузата й.
— Бихте ли ни извинили? — каза Кал и борейки се с юмруците на бебето го взе от възглавниците му преди да започне да суче.
— Не бива да го оставяте само — каза жената и разсеяно докосна гърдата си където Нимрод я беше галил.
Кал й благодари за загрижеността.
— Чао-чао красавецо — рече тя на детето.
Нимрод й изпрати въздушна целувка. На лицето й се изписа смущение, после тръгна заднишком към портата, а усмивката, която бе отправила на детето, изчезна от устните й.
2
— Страшно тъпо.
Нимрод не се разкайваше. Седеше в коридора, където го остави Кал, и го гледаше предизвикателно.
— Къде са останалите? — поиска да узнае Кал.
— Навън — рече Нимрод. — Ние също ще излезем.
С всяка следваща сричка овладяваше езика си. И крайниците си също. Затътри се към входната врата и се протегна към дръжката.
— Писна ми тука. Само лоши новини.
Пръстите му обаче не достигаха с няколко инча до дръжката, и след няколко неуспешни опита да я хване той заудря с юмруци по дървото.
— Искам да видя.
— Добре — съгласи се Кал. — Само не викай.
— Искам навън.
Викът му беше наистина отчаян. Няма да е лошо да поразходи малко детето из квартала, реши Кал. Изпитваше някакво перверзно задоволство от мисълта да понесе това чудно същество навън на въздух, да види всичко; а още по-голямо задоволство изпитваше при мисълта, че детето което му се смееше когато го остави, сега щеше да зависи от него.