Но какъвто и яд да му беше останал спрямо Нимрод, той скоро се изпари, тъй като неговите речеви умения станаха по-съвършени. Скоро потънаха в свободен и оживен разговор, без да ги е грижа за погледите които привличаха.
— Оставиха ме там! Казаха ми сам да се оправям. — Той вдигна миниатюрната си ръка. — Как, питам те? Как?
— Защо изобщо имаш такава форма? — попита Кал.
— На времето изглеждаше добра идея — отговори Нимрод. — Преследваше ме един побеснял съпруг, така че се скрих в най-невероятната форма, за която можах да се сетя. Мислех си да си трая няколко часа, а после отново да се освободя. Глупаво беше, наистина. За една такава магия се иска сила. И естествено, когато започна окончателното тъкане, такава нямаше. Бях задължен да вляза в килима така.
— И как ще се върнеш към нормалния си вид?
— Не мога. Не и преди да се върна в земята на Фугата. Безпомощен съм.
Той вдигна слънчевите очила да огледа една минаваща красавица.
— Видя ли какви бедра има?
— Не се лигави.
— Бебетата се лигавят.
— Не като тебе.
Нимрод стисна венците си.
— Шумен е, този твой свят — рече той и добави, — и мръсен.
— По-мръсен от 1896 година?
— Много. Но ми харесва. Трябва да ми разкажеш за него.
— О, Господи — рече Кал. — Откъде да започна?
— Откъдето искаш — отвърна Нимрод. — Ще видиш, че бързо се уча.
Това беше вярно. По време на половинчасовата им разходка в околностите на Чариът Стрийт той разпита Кал за най-различни неща, някои подсказани от нещо, което бе видял на улицата, други по-абстрактни. Първо говориха за Ливърпул, после за градовете изобщо, после за Ню Йорк и Холивуд. Разговорът за Америка ги отведе към отношенията Изток — Запад, и Кал описа всички войни и убийства след 1900 година, за които можа да се сети. Засегнаха накратко ирландския въпрос и състоянието на британската политика, после Мексико, където и двамата много искаха да отидат, оттам и Мики Маус, основните принципи на аеродинамиката, после се върнаха през ядрената война и Непорочното Зачатие; към любимата тема на Нимрод: жените. Или по-скоро към две конкретни жени, които му хванаха окото.
В замяна на това кратко въведение към края на двадесети век Нимрод запозна Кал с нещо като ръководство за начинаещи за Фугата, като му разказа първо за Дома на Капра, който представлява сградата, в която се събира Съветът на Родовете да заседава; после за Мантията — облакът, който скрива Спиралата, и Тясното Сияние — проходът към гънките във вътрешността й, за Небесната Твърд и Стъпалата на Реквиема. Самите имена изпълваха Кал с копнеж.
И двете страни научиха много, най-малкото факта, че след време могат да станат приятели.
— Стига разговори — каза Кал като направиха пълен кръг и се върнаха пред портата на къщата. — Ти си бебе, не забравяй!
— Как бих могъл? — рече Нимрод със страдалческо изражение.
Кал влезе и повика баща си. Къщата обаче бе потънала в тишина от покрива до основите.
— Няма го — каза Нимрод. — Пусни ме долу, за Бога.
Кал остави бебето на пода в коридора, а то веднага се запъти към кухнята.
— Трябва да пийна нещо — рече то. — И нямам предвид мляко.
— Ще видя какво мога да намеря — засмя се Кал и тръгна към задната стая.
Като видя баща си седнал в креслото с гръб към градината, в първия момент Кал помисли, че Брендън е умрял. Стомахът му се преобърна, едва не извика. Но Брендън отвори очи и погледна сина си.
— Тате? — рече Кал. — Какво има?
По бузите на Брендън течаха сълзи. Той не направи опит да ги изтрие, нито да потисне риданията, които го разтърсваха.
— О, татко…
Кал се приближи до баща си и клекна до креслото.
— Всичко е наред… — рече той и постави ръка върху неговата. — За мама ли мислеше?
Брендън поклати глава. Сълзите се търкулнаха надолу. Кал не го попита нищо повече, само задържа ръката му. Беше си помислил, че меланхолията на Брендън отминава, че мъката вече е притъпена. Очевидно не беше така.
— Аз… получих писмо — промълви накрая Брендън.
— Писмо?
— От майка ти — погледът изпълнен със сълзи, се спря на сина му. — Луд ли съм, Кал?
— Разбира се, че не, татко. Разбира се, че не.
— Ами, кълна се… — спусна ръка край креслото и вдигна една подгизнала носна кърпа. Избърса с нея носа си и кимна към масата: — Там е. Виж сам.
Кал отиде до масата.
— Беше с нейния почерк — добави Брендън. На масата наистина имаше лист хартия, сгъван и разгъван многократно, мокър от сълзи.