— Беше много хубаво писмо. Пишеше, че е щастлива и не бива повече да скърбя. Казва…
Той спря и отново се разплака. Кал взе листа. Хартията беше много тънка, никога не бе виждал такава. И двете страни на листа бяха празни.
— Казва, че ме чака, но не бива да се притеснявам, защото там горе чакането е приятно, и… и че аз трябва да продължа да се радвам на живота още, докато ме повикат.
Хартията беше не просто тънка, усети Кал, както я гледаше тя ставаше все по-ефимерна. Остави листа на масата, а косъмчетата на врата му настръхнаха.
— Бях толкова щастлив, Кал — говореше Брендън. — Само това исках — да знам, че е щастлива, и че един ден пак ще бъда с нея.
— Татко, на листа няма нищо. Празен е.
— Имаше, Кал. Кълна се. Имаше. Беше с нейния почерк. Бих го познал винаги. После — Боже Господи — просто избледня и изчезна.
Кал се обърна и видя баща си направо превит надве в креслото, ридаейки сякаш мъката му беше непоносима. Сложи ръката си върху неговата, която стискаше протритата облегалка.
— Дръж се, тате — прошепна той.
— Това е кошмар, синко — рече Брендън. — Все едно, че я загубих за втори път.
— Не си я загубил, тате.
— Защо изчезна така написаното?
— Не зная — Кал погледна отново към писмото. Листът всъщност почти се беше стопил.
— Откъде дойде писмото?
Старецът се намръщи.
— Спомняш ли си?
— Не… не съвсем. Мъгляво ми е… някой дойде на вратата. Да. Така беше. Някой дойде на вратата. Каза ми, че има нещо за мене… беше в сакото му.
Кажи ми какво виждаш и то е твое.
Думите на Шадуел отекнаха в главата на Кал.
Вземи каквото искаш. Свободно, гратис и безплатно.
Това беше лъжа, разбира се. Една от многото. Винаги трябваше да се плаща.
— Той какво искаше? В замяна? Помниш ли?
Брендън поклати глава, после се намръщи и се опита да си спомни:
— Нещо… за тебе. Каза… мисля, че каза… че те познава.
Той вдигна поглед към Кал.
— Да, точно така. Сега си спомних. Каза, че те познава.
— Това е било номер, тате. Отвратителен номер.
Брендън присви очи, сякаш се опитваше да схване всичко това. Изведнъж решението му се яви ясно.
— Искам да умра, Кал.
— Не, тате.
— Да, наистина. Наистина. Не искам да те притеснявам повече.
— Просто си тъжен — рече тихо Кал. — Ще мине.
— Не искам да мине — отвърна Брендън. — Не сега. Просто искам да заспя и да забравя, че съм живял.
Кал се протегна и прегърна баща си. Отначало Брендън се дръпна, никога не бе проявявал чувствата си. Но после риданията отново се надигнаха и Кал усети как ръцете на Брендън се вдигат и те се прегърнаха силно.
— Прости ми, Кал — рече Брендън през сълзи. — Можеш ли?
— Тихо, татко. Не ставай глупав.
— Разочаровах те. Никога не съм казвал… всичко, което чувствам. И на нея. Никога не й казах… колко много… не можах да й кажа колко много я обичам.
— Тя знаеше — отвърна Кал и неговите очи също се замъглиха от сълзи. — Повярвай ми, тя знаеше.
Останаха прегърнати още малко. Това беше слабо утешение, но Кал знаеше, че силният му гняв съвсем скоро ще пресуши сълзите. Шадуел бе идвал тук, Шадуел с неговия костюм от заблуди. В гънките му Брендън си бе представил писмо от Рая, и илюзията бе траяла докато е бил нужен на Търговеца. Сега Брендън вече беше излишен — килимът беше намерен. Затова магията се разпадаше. Думите бяха изчезнали, а накрая и хартията, върната в онази ничия земя между желанието и осъществяването му.
— Ще направя чай — рече Кал.
Това би направила майка му при такива обстоятелства. Щеше да кипне вода, да затопли чайника и да отброи лъжичките чай. Да установи домашен порядък срещу хаоса, с надеждата да отложи за малко мъките и скръбта.
VI. СЪБИТИЯ ПРИ СИЛЕН ВЯТЪР
1
В коридора Кал се сети за Нимрод.
Задната врата беше отворена и детето се тътреше из занемарената градина. Приличаше на джудже сред храстите. Кал застана на вратата и го повика, но Нимрод беше зает — пишкаше върху една леха с избуяла самакитка. Реши да го остави на мира. В сегашното му състояние най-голямото удоволствие, на което можеше да се надява Нимрод, беше едно хубаво изпикаване.
Докато слагаше чайника на печката навън изтрещя влакът за Борнмът (през Рънкорн, Оксфорд, Рединг и Саутхамптън). Миг по-късно Нимрод застана на вратата.
— Боже Господи. Как изобщо спите тука?
— Свикваш — отвърна Кал. — И говори по-тихо. Баща ми ще те чуе.
— Какво стана с питието ми?
— Ще трябва да почака.
— Ще рева — предупреди Нимрод.