Изправи се и видя защо. Безкостният звяр висеше до гълъбарника и главата му се огъваше напред-назад заслушана в гълъбите вътре. Кал благослови наум птиците, наведе се и откърти още една дъска от оградата — достатъчно за да изтегли Нимрод през дупката.
Като дете с бой го бяха научили за опасностите в тази ничия земя между оградата и железопътната линия. Сега тези опасности изглеждаха нищожни пред онова нещо, което се мотаеше покрай гълъбарника. Кал вдигна Нимрод на ръце и се закатери по чакъла на насипа към релсите.
— Бягай — извика Нимрод. — Зад нас е. Бягай!
Кал погледна на север и на юг. Вятърът беше намалил видимостта на десетина метра в двете посоки. Примрял от страх прекрачи първата релса и стъпи на омасленото пространство между траверсите. Бяха общо четири линии, по две във всяка посока. Пристъпи към втората, когато чу Нимрод да казва:
— По дяволите.
Кал се обърна и петите му застъргаха по чакъла. Преследвачът им се беше отказал да гледа птици и се издигаше над оградата.
Зад звяра видя Лилия Пелиция. Стоеше сред развалините на градината на Муни с отворена уста, сякаш викаше нещо. Но не излизаше никакъв звук. Или поне Кал не чуваше нищо. Звярът обаче не беше лишен от сетива. Спря движението си и се обърна към градината и жената в нея.
Онова, което се случи след това, беше закрито и от вятъра, и от Нимрод, който предчувствайки гибелта на сестра си, започна да се бори в ръцете на Кал. Кал видя само как издутият силует на преследвачът им изведнъж потрепери и в следващия миг се чу силния вик на Лилия. Това беше вик на страдание, повторен като ехо от Нимрод. Вятърът духна отново и обви като саван градината, точно в мига когато Кал мярна тялото на Лилия обгърнато в бял пламък. Викът секна изведнъж.
Кал усети потреперване под краката си — отнякъде идваше влак. Но от коя страна идваше, и по коя линия? Убийството на Лилия възбуди вятъра още повече. Сега се виждаше на по-малко от десет метра и в двете посоки.
Знаейки, че там откъдето бяха дошли, не беше безопасно, той обърна гръб на градината. Звярът предизвика нов трясък, от който косата му настръхна.
Мисли, рече си той. След малко пак щеше да се понесе след тях.
Изви ръка покрай Нимрод и погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и осем.
Накъде се насочва влакът в дванадесет и тридесет и осем? Към гарата на Лайм Стрийт, или от нея?
Мисли.
Нимрод заплака. Това не беше бебешки рев, а дълбоки, искрени ридания от мъка.
Треперенето на чакъла се засили и Кал погледна през рамо. Булото се разкъса отново и той зърна градината. Тялото на Лилия беше изчезнало, но Кал видя баща си, застанал сред опустошението, а убиецът на Лилия се издигаше над него. Лицето на Брендън беше отпуснато. Или не схващаше опасността, или не го беше грижа. Не помръдваше.
— Викът! — Кал вдигна Нимрод пред лицето си. — Нейният вик…
Нимрод само хлипаше.
— Можеш ли да извикаш така?
Звярът почти стигна до Брендън.
— Викай! — изкрещя Кал на Нимрод и така го разтърси, та чак венците му затракаха. — Викай или ще те пречукам!
Нимрод му повярва.
— Хайде! — подкани го Кал и Нимрод отвори уста.
Звярът чу вика. Извъртя надутата си като балон глава и се насочи отново към тях.
Всичко това отне само няколко секунди, но през това време вибрациите се засилиха. Колко далече беше влакът сега? Една миля? Четвърт миля?
Нимрод спря да вика и се мъчеше да се освободи от Кал.
— Господи, човече! — пищеше той, гледайки ужаса, който се приближаваше към тях през дима. — Ще ни убие!
Кал се опита да не обръща внимание на виковете му и се опита да достигне онова хладно кътче в паметта, където бяха датите и направленията на влаковете.
По коя линия беше, и от коя страна? Умът му превърташе цифрите като гарово табло и търсеше влак на шест или седем минути след заминаване или пристигане на Лайм Стрийт в Ливърпул.
Звярът се изкачваше по насипа. Вятърът го обвиваше с поли от прах и танцуваше в нарязаното тяло, стенейки през отворите.
Трясъкът на приближаващия се влак беше достатъчно силен за да накара вътрешностите на Кал да потреперят. Цифрите продължаваха да се въртят.
Накъде? Откъде? Бърз влак или пътнически?
Мисли, мътните те взели.
Звярът беше почти над тях.
Мисли.
Направи крачка назад. Зад него най-далечната линия засвистя.
Със свистенето дойде и отговорът. Това беше влакът от Стафорд през Рънкорн. Влакът трещеше по маршрута си и ритъмът му се надигна през краката на Кал.
— Дванадесет и четиридесет и шест от Стафорд — рече той и стъпи на бръмчащата линия.
— Какво правиш? — попита Нимрод.
— Дванадесет и четиридесет и шест — промърмори той: това беше молитва в числа.
Колачът пресичаше първата от северните линии. Носеше само смърт. Без проклятие, без присъда: само смърт.
— Ела ни хвани — изкрещя Кал.
— Полудя ли?
Вместо отговор Кал вдигна примамката по-високо. Нимрод зарева. Главата на преследвача стана огромна от глад.
— Хайде!
Пресече северните линии, сега стъпваше на първата от южните.
Кал направи още една несигурна крачка назад, петата му опря в крайната релса, а гласът на звяра и трясъкът на земята разклатиха пломбите в зъбите му.
Последното нещо което чу когато звярът дойде да го грабне, беше Нимрод, който търсеше в някакъв небесен списък Отмъстител.
Изведнъж сякаш в отговор на призива му булото от прашен въздух се разцепи и влакът връхлетя върху тях. Кал усети как кракът му се закачи на релсата и го вдигна малко за да отстъпи назад, после падна отвъд релсите.
После всичко стана за секунда. В един миг съществото беше върху линията, пастта му беше огромна, апетитът за смърт още по-голям. А в следващия влакът го блъсна.
Нямаше вик. Нито триумф от гледката на унищожаването на чудовището. Само гадна смрад, сякаш всеки мъртвец в околността се бе надигнал и избълвал дъха си, а влакът профуча край тях и от прозорците му надничаха размазани лица.
Както се появи изведнъж, така и изчезна през завесата по пътя си на юг. Свистенето на релсите затихна и се превърна в съскащ шепот. После и той престана.
Кал разтърси Нимрод за да го накара да спре списъка на божествата.
— Свърши… — рече той.
На Нимрод му беше необходимо известно време, за да възприеме този факт. Взираше се през дима, очаквайки Развратника отново да се понесе към тях.
— Няма го — каза Кал. — Убих го.
— Влакът го уби — отбеляза Нимрод. — Пусни ме долу.
Кал го пусна, и без да се оглежда наляво или надясно Нимрод тръгна обратно през релсите към градината, където бе загинала сестра му. Кал закрачи след него.
Вятърът дошъл с безкостното същество, или който го довея, стихна съвсем. И понеже сега нямаше дори и полъх да задържи мръсотията вдигната във въздуха, отгоре се изсипа потоп. Малки камъни, парчета от градински мебели и огради, дори останките от няколко отнесени домашни животни. Дъжд от кръв и пръст, който добрите хора от Чариът Стрийт не бяха очаквали преди Деня на Страшния Съд.