— Трябва да се махаме — каза Нимрод. — Ще искат да говорят с нас…
Дузина униформени полицаи вече се бяха пръснали между къщите, за да започнат разследванията си. Какво ли ще съобщят съседите, чудеше се Кал. Дали бяха забелязали съществото, което уби Лилия, и ако беше така, щяха ли да го признаят?
— Аз не мога да тръгна — рече Кал. — Не мога да оставя баща ми.
— Мислиш, че няма да надушат нещо, като говорят с тебе? — попита Нимрод. — Не се вдетинявай. Остави го да им разкаже всичко, каквото поиска. Няма да повярват.
Кал разбра, че в това има смисъл, но все пак не му се искаше да оставя Брендън сам.
— Какво стана със Сузана и останалите? — попита Кал докато обмисляше проблема.
— Отидоха до магазина да видят дали ще могат да проследят Шадуел оттам — отвърна Фреди.
— Малко е вероятно, нали? — рече Кал.
— При Лилия се получи.
— Искаш да кажеш, че знаеш къде е килима?
— Почти. Виждаш ли, ние двамата отидохме в къщата на Лашенски, за да се ориентираме. Тя каза, че ехото е много силно.
— Ехо?
— От мястото, където е сега килима, към мястото където е бил.
Фреди бръкна в джоба си и извади три лъскави нови книжки с меки корици. Едната беше атлас на Ливърпул и областта. Другите две бяха криминални романи.
— Взех тези назаем от една сладкарница — каза той, — за да проследим килима.
— Но не сте успели — отбеляза Кал.
— Както казах, почти. Прекъснахме когато тя усети присъствието на онова нещо, което я уби.
— Винаги е била проницателна — рече Нимрод.
— Така си беше — отвърна Фреди. — Щом надуши звяра във вятъра забрави за килима. Поиска да се върнем да ви предупредим. Това ни беше грешката. Трябваше да останем.
— Тогава щеше да ни излови един по един — каза Нимрод.
— За Бога, надявам се, че не е тръгнало първо след другите — рече Кал.
— Не. Живи са. Щяхме да усетим, ако нещо беше станало.
— Прав е — отбеляза Нимрод. — Лесно можем да ги проследим. Но трябва да тръгваме веднага. Щом униформите стигнат до тук, сме в капан.
— Добре, разбрах — съгласи се Кал. — Нека само да кажа довиждане на татко.
Той отиде в съседната стая. Брендън не беше помръднал откакто го остави в креслото.
— Татко… чуваш ли ме?
Брендън вдигна измъчен поглед.
— Не съм виждал такъв вятър от войната — рече той. — Там, в Малая. Видях как събаря цели къщи. Не мислех, че ще го видя и тук.
Говореше разсеяно, втренчил поглед в голата стена.
— На улицата има полиция — каза Кал.
— Поне гълъбарникът още стои, а? Такъв вятър… — гласът му затихна. После продължи: — Ще дойдат ли тук? Полицията?
— Мисля, че да, татко. Ще можеш ли да говориш с тях? Аз трябва да тръгвам.
— Разбира се, че трябва — промърмори Брендън. — Върви.
— Имаш ли нещо против да взема колата?
— Вземи я. Мога да им кажа… — спря се отново да събере мислите си. — Не съм виждал такъв вятър от… о, от войната.
2
Тримата излязоха през задната врата, прескочиха оградата и се запътиха покрай насипа към моста за пешеходци в края на Чариът Стрийт. Оттам видяха колко голяма беше тълпата, насъбрала се вече от съседните улици, нетърпелива да наблюдава спектакъла.
Част от Кал гореше от желание да слезе долу и да им разкаже какво бе видял. Да им каже: светът не е просто чашата чай и чайника. Знам, защото го видях. Но сдържа думите си, защото знаеше как ще го изгледат.
Може би щеше да дойде време да покаже гордостта си, да разкаже на своето племе за ужасите и чудесата, които споделяха със света. Но не и сега.
VIII. НЕОБХОДИМИ ЗЛИНИ
Името на мъжа с тъмния костюм, когото Кал видя да слиза от полицейската кола, беше инспектор Хобарт. През осемнадесет от своите четиридесет и шест години той беше работил в полицията, но едва отскоро звездата му бе във възход — когато в края на пролетта и лятото миналата година в града избухнаха безредици.
Причините за тях все още бяха предмет и на обществено разследване, и на частни спорове, но Хобарт нямаше време нито за едното, нито за другото. Той беше завладян от мисълта за Закона и спазването му, и през тази година на граждански вълнения неговата идея-фикс го направи човек на деня.
Хобарт не признаваше деликатността на социолозите или онези, които планираха развитието на обществото. Негова свещена задача беше да опази мира, а методите му — апологетите ги описваха като безкомпромисни — срещаха разбиране сред градските управници. Той се издигна в йерархията за няколко седмици, а при закрити врати му дадоха карт бланш да се справи с анархията, която вече бе коствала милиони на града.