Не беше сляп за политиката на този маньовър. Без съмнение висшите кръгове, към които изпитваше безкрайно, но неизказано презрение, се страхуваха от ответна реакция ако те самите размахат прекалено здрав камшик. Нямаше съмнение също, че той пръв щеше да бъде пожертван пред жестокостта на общественото негодувание, ако техниките прилагани от него се провалят.
Но те не се провалиха. Елитът, който той оформи — хора избрани от отделите заради симпатията им към методите на Хобарт — постигна бърз успех. И докато конвенционалните сили поддържаха пуританския ред по улиците, Специалният Отряд на Хобарт — известен на онези, които изобщо знаеха за него като Пожарната Команда — действаше зад кулисите и тероризираше всеки заподозрян, че подклажда вълнения с думи или дела. За няколко седмици безредиците стихнаха и Джеймс Хобарт изведнъж се оказа сила, с която трябваше да се съобразяват.
Последваха няколко месеца на бездействие и Командата се отпусна. На Хобарт не му беше убягнало, че това да си човек на деня не означава нищо, когато денят отмине; а през пролетта и началото на лятото на тази, следващата година, положението изглеждаше точно такова.
Досега. Днес той смееше да се надява, че пак му предстои битка. Имаше хаос, а тук пред него — задоволителни доказателства.
— Какво е положението?
Ричардсън, дясната му ръка, поклати глава.
— Говорят за някаква вихрушка — каза той.
— Вихрушка? — Хобарт си позволи една усмивка при този абсурд. Когато се усмихваше устните му изчезваха, а очите му се превръщаха в цепки. — Никакви престъпници?
— Не ни съобщиха за такива. Очевидно е било просто този вятър…
Хобарт се вгледа в гледката на разрушенията пред себе си.
— Това е Англия — отсече той. — Тук нямаме вихрушки.
— Ами нещо е причинило това…
— Някой, Брин. Анархисти. Тия хора са като плъхове. Намираш отрова, която да свърши работата, а те се научават да дебелеят от нея. — Той направи пауза. — Знаеш ли, мисля, че че пак се започва.
Докато говореше, се приближи един от неговите служители — един от опръсканите с кръв герои от сблъсъците през миналата година, човек на име Фрайър.
— Сър. Получихме съобщения за заподозрени — видели са ги да минават по моста.
— Тръгвайте след тях — нареди Хобарт. — Да направим няколко ареста. И Брин, поговори с тези хора. Искам показания от всички на улицата.
Двамата служители се заловиха за работа и оставиха Хобарт да обмисля проблема. В ума му нямаше никакво съмнение, че събитията тук са човешко творение. Може и да не са същите хора, чиито глави бе счупил миналата година, но по същество бяха същите животни. През годините си на служба се бе изправял пред тези зверове под най-различни прикрития, и всеки път когато видеше тяхната паст му се струваше, че са станали още по-непочтени и проклети.
Врагът обаче оставаше един и същ, независимо дали се криеше зад пожар, наводнение или вихрушка. От този факт той черпеше сила. Бойното поле може и да е ново, но войната си беше старата. Това беше борба между Закона, чийто представител бе той, и покварата на безредието в човешките сърца. Той нямаше да позволи никаква вихрушка да скрие от него този факт.
Разбира се, понякога войната изискваше от него да бъде жесток, но коя достойна кауза, за която си заслужава да се бие човек, не изисква понякога от своите привърженици да бъдат жестоки? Никога не бе избягвал тази отговорност, и нямаше да избяга от нея и сега.
Нека звярът дойде пак, да избере каквато си ще маскировка. Той ще бъде готов.
IХ. ЗА МОГЪЩЕСТВОТО НА ПРИНЦОВЕТЕ
Магьосницата не погледна към Шадуел когато той влезе. Всъщност, като че ли не беше помръднала от предишната нощ. Хотелската стая бе пропита с миризмата на дъха и потта й. Шадуел си пое дълбоко въздух.
— Горкият ми развратник — промърмори тя, — унищожиха го.
— Как е възможно? — сепна се Шадуел. Представата за съществото още бе в главата му, в цялото си отблъскващо великолепие. Как можеше едно толкова силно нещо да бъде убито, особено след като вече беше мъртво?
— Кукувиците бяха — рече тя.
— Муни, или момичето?
— Муни.
— А червеите от килима?
— Оцеляха всички, освен един — отвърна Непорочна. — Права ли съм, сестро?
Вещицата клечеше в ъгъла, а тялото й приличаше на храчка върху стената. Отговорът й беше толкова тих, че Шадуел не го чу.
— Да — каза Непорочна. — Сестра ми е видяла как е била премахната само една. Останалите са избягали.
— А Бич Божи?
— Чувам само тишина.