— Добре — рече Шадуел. — Ще преместя килима тази вечер.
— Къде?
— В една къща оттатък реката — тя е на човек, с когото някога работех: Шърман. Ще проведем търга там. Тук е твърде открито за нашите клиенти.
— Значи ще дойдат?
— Разбира се, че ще дойдат — ухили се Шадуел. — Тези хора чакат от години. Само заради възможността да наддават. И аз ще им я предоставя.
Приятно му беше да си мисли за това с каква готовност скочиха те при командата му — седемте могъщи участници в търга, които беше поканил за тази Продажба на Продажбите.
Сред тях бяха едни от най-богатите личности на света: разполагаха с богатства достатъчни за да изтъргуват помежду си цели нации. Името на никой от седемте не би означавало нищо за простолюдието — като наистина могъщи хора, те бяха анонимно велики. Но Шадуел беше направил добре проучванията си. Той знаеше, че тези седем имат нещо друго общо, освен неизчислимите богатства. Знаеше, че всички те жадуват за чудотворното. Затова в момента напускаха своите замъци и мансарди и бързаха към този мръсен град с пресъхнали уста и потни длани.
Той имаше нещо, което всеки от тях желаеше като самия живот, а може би повече и от богатството. Те бяха могъщи. Но днес, не беше ли той по-могъщ от тях?
Х. ЧОВЕШКИЯТ РОД
— Толкова много желание — сподели Аполин със Сузана докато вървяха по улиците на Ливърпул.
В магазина на Гилкрайст не бяха намерили нищо, само подозрителни погледи, и си излязоха бързо, преди някой да започне да ги разпитва. След като се измъкнаха Аполин пожела да направи обиколка на града, и последва своя нюх към най-оживената улица която можа да открие, където тротоарите бяха претъпкани от купувачи, деца и безделници.
— Желание? — попита Сузана. Това не беше мотив, който веднага би дошъл на ума по тази мръсна улица.
— Навсякъде — рече Аполин. — Не виждаш ли?
Тя посочи към едно рекламно табло за спално бельо, на което двама любовници се бяха отпуснали уморено след сношение, а до него една реклама за коли предлагаше идеалното тяло — и от плът, и от стомана.
— Ето и там — Аполин насочи Сузана към една витрина с дезодоранти, на която змията изкушаваше прелестно голи Адам и Ева с обещание за самочувствие сред тълпата.
— Това място е бардак — изрече на глас одобрението си Аполин.
Едва сега Сузана усети, че са изгубили Джерихо. Той се мъкнеше на няколко крачки след жените и неспокойният му поглед оглеждаше парада от човешки същества. Но беше изчезнал.
Върнаха се обратно през тълпата минувачи и го намериха застанал пред един магазин за видеоапарати под наем, захласнат пред стената от монитори.
— Затворници ли са? — попита той загледан в говорещите глави.
— Не — отвърна Сузана. — Това е представление. Като театър. — Тя го дръпна за широкото сако. — Хайде.
Джерихо обърна поглед към нея. Очите му бяха пълни със сълзи. Мисълта че е бил толкова развълнуван при вида на дузина телевизионни екрани, я накара да се разтревожи за нежното му сърце.
— Всичко е наред — рече тя и го отдели внимателно от витрината. — Те са съвсем щастливи.
Хвана го под ръка. На лицето му за момент се изписа удоволствие и тръгнаха заедно през тълпата. Като усети как тялото му трепери до нейното, тя лесно разбра каква травма бе преживял. Сузана приемаше развратния век в който се беше родила като даденост, не познаваше друг, но сега — когато го видя през неговите очи — започна да го разбира наново: виждаше колко отчаяно беше желанието да даде удоволствия, но същевременно колко лишен от удоволствия беше векът; колко бе груб, независимо от претенциите за съвършенство; и въпреки старанието да очарова — лишен от всякакво очарование.
За Аполин обаче преживяването беше забавно. Тя крачеше през тълпата, развяла дългата си черна пола като вдовица, която се забавлява след погребението.
— Мисля, че трябва да се махнем от главната улица — каза Сузана като я настигнаха. — На Джерихо не му харесва тълпата.
— Ами по-добре да свиква с нея — Аполин го стрелна с поглед. — Съвсем скоро това ще бъде нашия свят.
С тези думи тя се обърна и отново се отдалечи от Сузана.
— Чакай малко!
Сузана се втурна след нея преди да се загубят отново сред множеството.
— Чакай! — хвана тя Аполин за ръката. — Не можем да обикаляме вечно. Трябва да се срещнем с останалите.
— Остави ме малко да се позабавлявам — отвърна Аполин. — Толкова дълго спах. Трябва ми някакво забавление.
— Може би по-късно. Като намерим килима.
— Заеби килима — прекъсна я Аполин.
Докато спореха бяха препречили потока от минувачи и привличаха неодобрителни погледи и ругатни за това неудобство. Едно момче с едва набола брада плю към Аполин, а тя веднага му го върна със забележителна точност. Момчето се отдръпна стреснато с наплюто лице.