Това което можеше да стане раса от мистици, изведнъж се превърна в глутница побеснели кучета, а цветовете в които плуваха се изродиха в сиво и землистокафяво като изпражнения на болен човек.
Но имаше и още. Щом започна боят една добре облечена жена с размазан от блъсканицата грим посочи обвиняващо с пръст Джерихо:
— Той! — изпищя тя. — Той беше!
И се нахвърли върху виновника, готова да избоде очите му. Джерихо отстъпи несигурно на улицата пред атаката й.
— Накарай го да спре! — крещеше тя. — Накарай го да спре!
При тази какафония няколко души от тълпата забравиха личните си войни и обърнаха поглед към новата мишена.
— Убийте го! — извика някой вляво от Сузана. Миг по-късно полетя и първият снаряд. Камъкът удари Джерихо по рамото. Последва втори. Движението беше блокирано — шофьорите спрели от любопитство попадаха под въздействието на видението. Тълпата се насочи към него и Джерихо се оказа притиснат до колите. Сузана изведнъж разбра, че въпросът е на живот и смърт. Объркана и изплашена, тълпата бе напълно готова, дори нетърпелива, да разкъса парче по парче Джерихо и всеки, които се опита да го защити.
Още един камък удари Джерихо, по бузата му потече кръв. Сузана тръгна към него, викаше му да се движи, но той гледаше приближаващата се тълпа сякаш хипнотизиран от тази проява на човешкия бяс. Тя продължи да се промъква напред, покатери се по капака на някаква кола, провря се между броните за да стигне до него. Но водачите на тълпата — жената с размазания грим и още двама-трима — вече бяха почти стигнали.
— Оставете го! — извика Сузана. Никой не й обърна ни най-малко внимание. Имаше нещо почти ритуално в сцената, която разиграваха жертвата и екзекуторите, като че ли тя бе заложена в клетките им от миналото, и никаква сила не можеше да промени историята.
Магията беше прекъсната от полицейски сирени. За пръв път Сузана бе благодарна на този вой, който обръщаше вътрешностите й.
Въздействието му бе незабавно и пълно. Хората от тълпата застенаха в съзвучие със сирените, а онези които още се биеха, пуснаха гърлата на противниците си. Останалите гледаха втренчено с невярващи очи смачканите си вещи и окървавени юмруци. Един или двама припаднаха. Някои отново заплакаха, този път по-скоро от объркване, отколкото от страх. Мнозина решиха, че дискретността е за предпочитане пред ареста и хукнаха да бягат. Върнати от шока отново в своята кукувича слепота, те се разбягаха на всички страни, тръскайки глави за да прогонят и последните останки от видението.
Аполин се появи до Джерихо. През последните няколко минути беше успяла да заобиколи тълпата отзад.
Наруга го за жертвения му транс, разтърси го и закрещя нещо. После го замъкна настрани. Опитът й да го спаси едва не закъсня, защото въпреки че линчуващата тълпа се бе пръснала, десетина души не проявяваха желание да се откажат от забавлението си. Те искаха кръв, и щяха да я пролеят преди идването на закона.
Сузана се огледа за някакъв път за бягство. Една малка улица встрани от главния път даваше известна надежда. Тя викна към Аполин. Пристигането на патрулните коли отвлече за миг вниманието, тълпата продължи да се разпръсва.
Най-упоритите обаче ги последваха. Когато стигнаха на ъгъла на улицата първата от тълпата — жената с размазаното лице — дръпна Аполин за роклята. Аполин пусна Джерихо, обърна се към нападателката и с удар в челюстта я просна на земята.
Двама полицаи бяха забелязали преследването и сега на свой ред тръгнаха след тях, но преди да успеят да се намесят и да спрат насилието Джерихо се спъна. Тълпата за секунда се озова върху него.
Сузана се върна да му помогне. В този момент към нея се приближи някаква кола и се качи на бордюра. Вратата се отвори и Кал извика:
— Качвай се! Качвай се!
— Чакай! — извика тя в отговор и се обърна да погледне Джерихо. Хрътките го бяха притиснали към стената. Аполин беше проснала още един от тълпата и се насочваше към отворената врата на колата. Сузана обаче не можеше да изостави Джерихо.
Тя се затича назад към възела от тела, които го закриваха, без да обръща внимание на вика на Кал да се измъква докато може. Докато стигне до Джерихо, той вече се бе отказал от всякаква надежда за съпротива. Просто се свличаше по стената, прикрил окървавената си глава срещу градушката от храчки и удари. Тя се развика да спрат, но нечии ръце я дръпнаха настрани.
Чу пак Кал, но вече не можеше да иде при него, дори да искаше.