Работата се оказа по-лесна, отколкото предполагаше. Изглежда, че за съществуването на Фугата отдавна се носеха слухове и по най-високите, и по най-ниските места: крайности, които не един от събраните познаваше в най-големи подробности — а той бе научил от Непорочна достатъчно подробности за Втъкания свят, за да ги убеди, че скоро ще може да предложи това място за продажба. В краткия му списък имаше един, който не желаеше да участва в Търга, мърмореше, че такива сили не се купуват или продават, и че Шадуел ще съжалява за користолюбието си; друг бе умрял преди година. Останалите бяха тук, богатствата им горяха от нетърпение да бъдат похарчени.
— Дами и господа — обяви той. — Предполагам, че дойде време да разгледаме въпросния предмет.
Той ги поведе като овце през лабиринта на Шърмановото имение към стаята на първия етаж, където бе разгърнат килима. Пердетата бяха спуснати, една единствена лампа хвърляше топла светлина върху Килима, който покриваше почти целия под.
Сърцето на Шадуел заби малко по-бързо докато ги наблюдаваше как разглеждат килима. Това беше съществен момент — когато погледите на купувачите попаднат за пръв път върху стоката — именно в този момент става продажбата. Разговорите след това биха могли да понамалят цената, но никакви думи, колкото и изкусни да бяха, не можеха да се сравняват с тази първа размяна на погледи върху стоката. Всичко се въртеше около това. А той съзнаваше, че килимът, колкото и загадъчни да изглеждат мотивите му, изглежда просто като килим. Необходимо бе въображението на клиента, подклаждано от копнежа, да види географията разгърната в очакване.
Като огледа лицата на седмината разбра, че гамбитът му не се е провалил. Въпреки че някои от тях бяха достатъчно тактични за да прикрият ентусиазма си, те бяха хипнотизирани, всеки един от тях.
— Това е то — рече Деверо, а обичайната му суровост бе примесена със страхопочитание. — … Всъщност не мислех…
— Че е истински? — подсказа Рахимзаде.
— О, съвсем истински е — отвърна Норис. Той вече бе приклекнал да опипа стоката.
— Внимавайте — предупреди го Шадуел. — Избухлив е.
— Какво искате да кажете?
— Фугата иска да се покаже — отговори Шадуел. — Тя е готова и чака.
— Да — обади се госпожа А. — Чувствам я. — Усещането очевидно не й харесваше много. — Александър каза, че ще изглежда като обикновен килим, и предполагам, че е така. Но… не зная… в него има нещо странно.
— Движи се — допълни мъжът с пластичната операция.
— Къде? — изправи се Норис.
— В средата.
Всички погледи се насочиха към фините детайли на Спиралата, и да, в Килима като че ли наистина се виеше лека вихрушка. Дори Шадуел не беше забелязал това преди. Това засили нетърпението му да свършва с тази работа. Време беше да продава.
— Някой има ли въпроси? — попита той.
— Как можем да сме сигурни? — каза Маргьорит Пиърс, — че това е килимът.
— Не можете — отвърна Шадуел. Беше очаквал това предизвикателство, и отговорът му беше готов. — Или усещате в червата си, че Фугата ви очаква в килима, или си отивате. Вратата е отворена. Моля. Заповядайте.
В продължение на няколко секунди жената не каза нищо, а после само:
— Ще остана.
— Разбира се — рече Шадуел. — Да започваме ли?
II. НЕ МЕ ЛЪЖИ
Стаята където оставиха Сузана беше студена и неприветлива, но това беше нищо в сравнение с мъжа който седеше срещу нея. Той се отнасяше към нея с иронична любезност, която изобщо не скриваше глупавото му упорство. Нито веднъж през целия час на разговора им той не повиши тон, нито пък показа нетърпение докато повтаряше едни и същи въпроси.
— Как се казва организацията ви?
— Няма такава — отвърна тя за стотен път.
— Сериозно сте загазили — каза той. — Разбирате ли това?
— Искам да се срещна с адвокат.
— Няма да има адвокат.
— Имам права — протестира тя.
— Вие загубихте правата си на Лорд Стрийт — отбеляза той. — Сега. Имената на съучастниците ви.
— Нямам никакви съучастници, да ви вземат дяволите.
Каза си да запази спокойствие, но адреналинът навлизаше в кръвта й. Той също го знаеше. Не откъсваше нито за миг погледа си на влечуго от нея. Просто я гледаше и задаваше едни и същи познати въпроси, дразнеше я така, че беше готова да закрещи.
— И черньото… — продължи той. — Той е в същата организация.
— Не. Не, той не знае нищо.
— Значи признавате, че съществува организация.
— Не съм казала такова нещо.