— Но току-що го признахте.
— Говорите вместо мене.
И пак противната любезност:
— Тогава моля… говорете сама.
— Нямам какво да кажа.
— Имаме свидетели, които ще потвърдят, че вие и черньото…
— Не го наричайте така.
— Че вие и черньото сте били в центъра на безредиците. Кой ви снабдява с химически оръжия?
— Не ставайте смешен — рече тя. — Точно такъв сте. Смешен.
Почувства как се изчервява и сълзите напират в очите й. По дяволите, няма да му достави това удоволствие да я види как плаче.
Той като че ли усети решителността й, защото се отказа да я разпитва за това и започна друго:
— Разкажете ми за шифъра.
Това окончателно я обърка.
— Какъв шифър?
Извади от джоба на сакото си книгата на Мими и я сложи на масата между тях, а широката му бяла ръка легна властнически върху нея.
— Какво означава това? — попита я той.
— Това е книга…
— Не ме вземайте за глупак.
„Не те вземам за глупак“, помисли си тя. „Ти си опасен и ме плашиш.“ Но отвърна:
— Наистина, това е само книга с приказки.
Той я отвори и запрелиства страниците.
— Четете немски?
— Малко. Книгата ми е подарък. От баба ми.
На няколко места той се спря да разгледа илюстрациите. Задържа се на една — дракон, чийто пръстени блестяха в среднощна гора — после продължи нататък.
— Надявам се разбирате, че колкото повече ме лъжете, толкова по-зле ще става за вас.
Тя не благоволи да отвърне на заплахата.
— Ще скъсам малката ви книжка…
— Моля ви, недейте…
Разбра, че той ще приеме тревогата й като потвърждение за вина, но не можа да се сдържи.
— Страница по страница — продължи той. — И дума по дума, ако трябва.
— В нея няма нищо — настоя тя. — Това е просто книга. И е моя.
— Тя е доказателство — поправи я той. — Тя означава нещо.
— …приказки…
— Искам да знам какво.
Сузана наведе глава, за да не забележи болката й.
Той стана.
— Почакайте ме, моля ви! — като че ли тя имаше някакъв избор. — Ще си поприказвам с черния ви приятел. — Двама от най-добрите в града му правят компания… — той се спря за да й даде възможност да схване подтекста. — …Сигурен съм, че вече е готов да ми отговори защо и къде. Ще се върна след малко.
Тя сложи ръка на устата си. Не искаше да го моли да й повярва. Нямаше да има никаква полза.
Инспекторът почука на вратата. Отключиха я и той излезе в коридора. Отново я заключиха.
Сузана поседя на масата няколко минути, опитвайки се да разбере чувството, което сякаш стягаше гърлото й и замъгляваше погледа, оставяйки я без дъх, заслепена за всичко освен спомена за очите му. Никога през живота си не бе усещала нещо подобно.
Необходимо й беше известно време, за да разбере, че това е омраза.
III. ТОЛКОВА БЛИЗО, ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ
1
Ехото, за което говореше Камъл, все още беше силно и ясно на Рю Стрийт, когато привечер Кал и спътниците му пристигнаха. Оставиха Аполин да изчисли сегашното местонахождение на килима с откъснатите от атласа страници, разпръснати като карти за игра по голите дъски в горната стая.
В невежите очи на Кал изглеждаше като че ли тя прави това по същия начин, по който майка му бе избирала коне за ежегодните си залагания на състезанията в Дерби — с игла и затворени очи. Можеше само да се надява, че методът на Аполин е по-надежден — Ейлийн Муни никога през живота си не бе избрала победител.
По средата на процеса избухна спор, когато Аполин — която изглеждаше като в някакъв транс — изплю градушка от семки на пода. Фреди отправи някаква язвителна забележка по този повод и Аполин отвори мигновено очи.
— Би ли млъкнал, да те вземат дяволите? — рязко каза тя. — Това е адски трудна работа.
— Не е разумно да използваш Шеметите — рече той. — Не са надеждни.
— Искаш ли ти да продължиш? — предизвика го тя.
— Знаеш, че не умея.
— Тогава млъквай! И ме остави на спокойствие! Хайде! — тя стана и го заблъска към вратата. — Хайде. Махайте се оттук. Всички.
Те се оттеглиха на площадката и Фреди продължи да се оплаква:
— Тази жена е мързелива. Лилия не се нуждаеше от плодовете.
— Лилия беше особена — отвърна Нимрод, седнал на най-горното стъпало, все още увит в съдраната риза. — Остави я да прави каквото знае. Тя не е глупава.
Фреди потърси утешение при Кал:
— Мястото ми не е сред тези хора — протестира той. — Всичко е една ужасна грешка. Аз не съм крадец.
— Тогава каква ти е професията?
— Бръснар съм. А ти?
— Работя в една застрахователна компания. — Изглеждаше странно, като си помисли за бюрото, където се трупаха формуляри с искове, за драскулките, които бе оставил върху попивателната. Онова беше друг свят.