Блудницата вече беше на прага, от гърдите й се процеждаха капки от отровното й мляко. Увисна във въздуха, сякаш не беше съвсем сигурна дали усеща следи от живот.
Кал стоеше абсолютно неподвижен и се молеше студеният въздух да скрие топлината му. Мускулите му затрепериха, а желанието да се изпикае беше направо непоносимо. Тя не помръдваше, само сложи ръка върху вечно издутия си корем и потупа онова, което спеше вътре.
В този момент от съседната стая се чу дрезгавия шепот на Вещицата:
— Сестро… — Тя идваше. Ако влезеше в кухнята, Кал бе загубен.
Блудницата влезе малко по-навътре в кухнята и главата й се обърна зловещо към него. Плъзна се още по-близо. Кал затаи дъх.
Съществото вече беше само на два метра от него, а главата му продължаваше да се клати напред-назад върху шията от слуз и етер. Капки от горчивото й мляко полетяха към него и се пръснаха по лицето му. Тя усещаше нещо, това беше ясно, но студеният въздух я объркваше. Той стисна челюсти, за да не затракат зъбите му, и се помоли небесата да отвлекат вниманието й.
Сянката на Вещицата се показа през отворената врата.
— Сестро? — попита тя отново. — Сами ли сме?
Главата на Блудницата се понесе напред, шията й стана гротескно дълга и тънка, и сляпото й лице увисна на педя от Кал. Той едва се сдържа да не хукне да бяга.
После тя сякаш размисли. Обърна се към вратата.
— Съвсем сами — рече тя и се понесе във въздуха към сестра си. Кал беше сигурен, че всеки миг ще реши да се върне и да го търси отново. Но тя изчезна през вратата на кухнята и те се отправиха другаде да продължат работата си.
Изчака цяла минута докато избледнее и последната фосфоресцираща следа от тях. После задъхан се дръпна встрани от хладилника.
Отгоре се чуваха викове. Потрепери при мисълта за забавлението там. Потрепери и при мисълта, че вече е сам.
IV. В НАРУШЕНИЕ НА ЗАКОНА
1
Това беше гласът на Джерихо, Сузана не се и съмняваше, издигнат в безсловесен протест. Викът я стресна и тя се измъкна от мрачната дупка, в която бе пропаднала след излизането на Хобарт. За секунда се озова до вратата и заудря по нея.
— Какво става? — извика тя.
Пазачът от другата страна не отговори, чу се само нов разкъсващ сърцето вик от Джерихо. Какво правеха с него?
През целия си живот бе живяла в Англия, и тъй като никога не бе имала нещо повече от бегли срещи със закона, допускаше че той е напълно здраво животно. Сега обаче беше в корема му — а той беше болен, много болен.
Отново заудря по вратата, отново никой не й отговори. В очите и носа й залютяха сълзи на безсилие. Тя се опря с гръб на вратата и се опита да заглуши риданията си с ръка, но не можа.
Усещайки, че полицаят в коридора може да чуе мъката й, тя тръгна към отсрещната страна на килията, но нещо я накара да се закове на място. През замъгления си поглед забеляза, че сълзите които бяха капнали на ръката й, вече изобщо не приличаха на сълзи. Бяха почти сребърни и докато ги гледаше се пръскаха на малки топчета светлина. Това можеше да е от една приказка в книгата на Мими — за една жена, която плачеше с живи сълзи. Само че това не беше приказка. Видението беше някак си по-реално от бетонните стени, които я затваряха, по-реално дори от болката, която бе предизвикала тези сълзи в очите й.
Това, което плачеше, беше менструумът. Не беше го усещала да се движи откакто бе коленичила до Кал в магазина, а след това събитията се бяха развили толкова бързо, че не беше и помислила за него. Сега отново почувства потока, и усети как през тялото й премина вълна на въодушевление.
Надолу по коридора Джерихо извика отново и в отговор менструумът се надигна в крехкото й тяло, ослепително ярък.
Не можа да се сдържи и изкрещя, и потокът от светлина се превърна в порой, преливащ от очите и ноздрите й, и между краката й. Погледът й попадна върху стола на който бе седял Хобарт, и той мигновено полетя към насрещната стена, удряйки по бетона сякаш панически искаше да избяга от присъствието й. След него полетя и масата и се разби на трески.
Зад вратата се чуха гласове изпълнени с ужас. Тя не им обърна внимание. Съзнанието й беше във и на прилива, зрението й стигаше дотам, докъдето се простираше менструума, и се връщаше към нея — застанала с широко отворени очи, усмихната като река. Гледаше и надолу от тавана, течната й същност се издигаше натам като пяна.
Зад нея отключваха вратата. Ще влязат с тояги, помисли си тя. Тези мъже се страхуват от мене. И има защо. Аз съм техен враг, а те — мой.