Тя се обърна. Полицаят на прага изглеждаше жално безпомощен, ботушите и копчетата му — мечтата на слабия за сила. Той ахна пред гледката пред него — мебелите бяха на парчета, по стените пробягваха светлини. После менструумът се нахвърли върху него.
Тя го последва и той блъсна мъжа настрана. Част от съзнанието й изостана, изтръгна палката от ръцете му и я разби на парчета, други части се понесоха пред тялото й, завиваха зад ъглите, търсеха под вратите, викаха името на Джерихо…
2
Разпитът на заподозрения мъж се оказа разочароващ за Хобарт. Този беше или малоумен, или дяволски добър актьор — в един момент отговаряше на въпросите с въпроси, после говореше несвързано. Той се отказа да измъкне нещо смислено от затворника и го остави в компанията на Лейвърик и Бойс — двама от най-добрите си хора. Скоро щяха да го накарат да изплюе истината, и зъбите си с нея.
Горе на бюрото си тъкмо бе започнал внимателно да анализира книгата с шифри, когато чу трясъкът от трошенето. После Патерсън, полицаят когото остави да пази жената, закрещя.
Запъти се надолу по стълбите да разбере какво става, когато изведнъж го обзе непреодолима нужда да изпразни мехура си. Докато слизаше болката стана агонизираща. Отказа да й се подчини, но като слезе най-долу вече почти се бе свил надве.
Патерсън седеше в ъгъла на коридора закрил лицето си с ръце. Вратата на килията беше отворена.
— Изправи се, човече! — заповяда Хобарт, но полицаят само хленчеше като дете. Хобарт го заряза.
3
Бойс забеляза промяната в изражението на заподозрения секунда преди вратата на килията да се отвори с трясък, и сърцето му едва не се пръсна като видя такава щедра усмивка върху физиономията, която с пот на челото бе измъчвал. Тъкмо щеше да почне да блъска тази усмивка до второ пришествие, когато чу Лейвърик, наслаждаващ се на една цигара посред сеанса, да се обажда от далечния ъгъл на стаята: „Боже Господи“, и в следващия миг…
Какво стана в следващия миг?
Първо вратата се разтресе сякаш оттатък имаше земетресение, после Лейвърик изтърва цигарата и стана, а Бойс почувства страшно гадене и се пресегна да задържи арестанта като заложник срещу онова, което блъскаше по вратата. Закъсня. Вратата се отвори широко — вътре нахлу светлина — и Бойс усети как тялото му омеква и се свлича. Миг след това нещо го хвана и го завъртя на пети. Беше безпомощен в прегръдката му. Можа само да извика когато студената сила нахлу в него през всички отвори на тялото му. После го пуснаха така внезапно, както го бяха грабнали. Просна се на пода в килията тъкмо когато влезе някаква жена, която му изглеждаше хем гола, хем облечена. Лейвърик също я бе видял и крещеше нещо, което бе заглушено от потока в ушите на Бойс — сякаш плакнеха черепа му в някаква река. Жената предизвика в него такъв ужас, какъвто бе изпитвал само насън. Умът му се мъчеше да се сети за някакъв ритуал срещу такива ужаси, нещо което бе съществувало още преди да се роди. Знаеше, че трябва да бърза. Умът му направо изтичаше.
Погледът на Сузана се спря само за миг върху мъчителите — тревожеше се за Джерихо. Лицето му беше окървавено и подпухнало от многобройните удари, но той се усмихваше при вида на спасителката си.
— Бързо — рече тя и му подаде ръка.
Той стана, но не се приближи. И той се страхува, помисли си тя. Или ако не се страхува, поне изпитва уважение.
— Трябва да тръгваме…
Той кимна. Тя излезе отново в коридора, вярваше че той ще я последва. През броените минути откакто менструумът се беше раздвижил, тя бе започнала да установява известен контрол над него, като булка, която се учи да влачи и прибира шлейфа си. Сега когато излезе от килията, мислено призова потока от енергия и той дойде при нея.
Радваше се на неговото подчинение, защото като тръгна по коридора в другия край се показа Хобарт. За миг увереността й се поколеба, но видът й — или онова, което той видя вместо нея — беше достатъчен, за да го закове на място. Изглежда не повярва на очите си, защото яростно разтърси глава. Тя тръгна към него с нарастваща увереност. Над главата й лампите се люлееха като бесни. Щом допреше пръсти до бетонните стени, те се напукваха сякаш с малко повече усилия щеше да ги срине. Мисълта за това я накара да се засмее. Смехът й дойде твърде много за Хобарт. Той се дръпна и изчезна нагоре по стълбите.
Повече никой не им се противопостави докато се измъкваха. Качиха се по стълбите, после пресякоха внезапно опразнените канцеларии. Самото й присъствие вдигна във въздуха купища листове, които се завъртяха в спирала около нея като огромни конфети. (Женя се за себе си, обяви тя мислено.) После мина през вратите и излезе навън във вечерта, следвана на почтително разстояние от Джерихо. Нямаше благодарности. Той просто каза: