Най-горе чу някакъв шум, или по-скоро няколко спорещи човешки гласа. Ослуша се по-внимателно. Изобщо не беше спор. Те наддаваха, а сред тях ясно се открояваше гласът на Шадуел, който подреждаше наддаванията.
Под прикритието на глъчката Кал се плъзна през площадката към първата от няколкото врати. Отвори я внимателно и влезе. Малката стая беше празна, но междинната врата беше отворена и през нея проникваше светлина. Той остави вратата към площадката отворена, в случай че му се наложеше да избяга бързо, отиде до втората врата и надникна.
На пода лежаха Фреди и Аполин, Нимрод не се виждаше. Огледа сенките за да се увери, че в тях не се крие някое от копелетата, и отвори широко вратата.
Оттатък продължаваха да се носят оферти и контра-оферти, и шумът заглуши приближаването му към пленниците. Бяха съвсем неподвижни, устите им бяха запушени с буци безплътна материя, очите им бяха затворени. Кръвта на стълбите явно беше от Фреди — тялото му изглеждаше много зле след грижите на сестрите, лицето му беше издрано от ноктите им. Но най-голямата рана беше между ребрата му, където беше наръган със собствените си ножици. Те още стърчаха от него.
Кал извади запушалката от устата на Фреди и тя запълзя по ръцете му като пълна с червеи, а раненият му отвърна с въздишка, но не даваше признаци, че идва в съзнание. Направи същото и с Аполин. Тя показваше повече признаци на живот — изстена като че ли се пробуждаше.
В съседната стая гласовете на наддаващите се усилиха: от врявата беше ясно, че участват доста евентуални купувачи. Как можеше да се надява да спре процеса при толкова много от кликата на Шадуел, при това сам?
Фреди се размърда до него.
Клепачите му се вдигнаха, но в очите зад тях нямаше много живот.
— Кал… — опита се да каже той. Думата беше по-скоро форма, а не звук. Кал се наведе по-близо до него и обгърна с ръце хладното му треперещо тяло.
— Тук съм, Фреди.
Фреди отново се опита да проговори.
— …почти…
Кал го прегърна по-здраво, сякаш можеше да задържи живота да не изтече от тялото. Но и стотици ръце не можеха да го задържат: той имаше по-добри места където да отиде. Кал не можа да се сдържи:
— Не си отивай.
Човекът леко поклати глава.
— …почти… — повтори той, — … почти…
Тези срички сякаш бяха прекалено много за него. Треперенето му спря.
— Фреди…
Кал докосна с пръсти устните му, но не усети никакъв дъх. Докато гледаше отпуснатото лице Аполин грабна ръката му. Нейната също беше студена. Очите й се обърнаха към небето — той проследи погледа й.
Непорочна лежеше на тавана и го гледаше втренчено. През цялото време беше висяла там, наслаждавайки се на неговата мъка и безпомощност.
Вик на ужас се изтръгна от устните му преди да успее да го спре, и в този миг тя се спусна върху него, протягайки черната си сянка. Този път обаче непохватността му направи добра услуга и той падна назад преди ноктите й да го сграбчат. Вратата зад него поддаде и той се катурна през нея засилен от ужаса на докосването.
— Какво е това?
Говореше Шадуел. Кал се беше хвърлил направо посред Търга. Търговецът беше в единия край на стаята, а наоколо стояха половин дузина други, облечени като за вечеря в „Риц“. Непорочна сигурно щеше да се поколебае да го убие в такава компания. Разполагаше поне с минутка отсрочка.
Погледна надолу и гледката направо го задави от радост.
Беше се проснал на килима — вътъкът потръпваше под дланите му. Затова ли така изведнъж се почувства абсурдно сигурен — сякаш всичко, което се случи преди, е било изпитание, а наградата бе тази радостна среща?
— Разкарайте го — обади се един от купувачите.
Шадуел направи крачка към него.
— Изчезвайте, господин Муни — каза Търговецът. — Тук имаме работа.
Аз също, помисли си Кал, и щом Шадуел се приближи измъкна ножа от джоба си и скочи към него. Чу как Непорочна извика зад него. Разполагаше само с няколко секунди за действие. Замахна с острието към Шадуел, но въпреки масивната си фигура Търговецът с лекота отстъпи встрани.
Сред купувачите настъпи някакво раздвижване, което Кал реши, че е изблик на ужас, но не — погледна към тях и видя, че те бяха поели продажбата в собствените си ръце и крещяха един срещу друг предложенията си.
Гледката беше смешна, но Кал нямаше време да им ръкопляска — Шадуел беше разтворил сакото си. Хастарът блесна ослепително.
— Искаш ли нещо? — попита той.
Докато говореше пристъпи към Кал, заслепявайки го с дрехата, и изби ножа от ръката му. Кал беше вече обезоръжен и той прибягна до по-груба тактика — ритна го с коляно в слабините и Кал се свлече стенейки на пода. Остана така няколко секунди, неспособен да помръдне, докато гаденето премина. През мъглата от светлина и болка видя Непорочна, която още го чакаше до вратата. Зад нея — сестрите. Толкова за атаката му. Сега беше без оръжие, и сам…