Нимрод хвърли поглед назад.
— Ще скачаме ли? — попита Кал.
Нимрод се ухили и стисна още по-здраво ръката му. Кал се обърна и видя, че Шадуел бе намерил пистолета си и се целеше в гърбовете им.
— Пази се! — извика той.
Лицето на Нимрод светна и той натисна с ръка Кал зад врата, за да го накара да се сниши. Миг по-късно Кал разбра защо — от Килима се надигна вълна от цветове и Нимрод го блъсна пред нея. Силата ги понесе през прозореца и в един момент на паника краката на двамата увиснаха във въздуха. После ярките цветове сякаш се втвърдиха и разгърнаха под тях, и те се спуснаха надолу като сърфисти по вълна от светлина.
Спускането обаче свърши твърде бързо. Само след няколко секунди вълната грубо ги пусна в полето на известно разстояние от къщата и отмина в нощта, раждайки всякаква флора и фауна по пътя си.
Замаян, но възбуден, Кал се изправи на крака и с удоволствие чу Нимрод да възкликва:
— Ха!
— Можеш да говориш?
— Така изглежда — отвърна Нимрод, ухилен повече от всякога. — Тук тя не може да ме стигне…
— Непорочна.
— Разбира се. Тя развали магията ми, за да изкуши Кукувиците. И аз бях доста съблазнителен. Видя ли жената със синята рокля?
— За малко.
— Тя веднага си падна по мене. Може би трябва да я потърся. Ще й трябва малко нежност, така както се развиха нещата… — и без да каже дума повече той тръгна назад към къщата, която беше почти в развалини. Чак когато го видя да изчезва сред бъркотията от светлина и прах Кал забеляза, че в истинската си форма Нимрод има опашка.
Несъмнено той можеше да се грижи за себе си, но имаше други, за които Кал още се тревожеше. Сузана, и Аполин, която за последен път бе видял да лежи до Фреди в предверието на стаята за Търга. Навсякъде царяха грохот и разрушение, но въпреки това той се запъти обратно към къщата, за да види дали би могъл да ги намери.
Беше все едно да плуваш срещу течение от цветове. Срещу него летяха късно родени нишки, избухваха наоколо, някои се разбиваха в тялото му. Но спрямо живата плът бяха много по-внимателни, отколкото срещу тухлите. Докосването им не го нараняваше, а му даваше нова енергия. Тялото му тръпнеше като че ли бе взел ледено-студен душ. Главата му пееше.
Врагът не се виждаше. Надяваше се Шадуел да е бил заровен в къщата, но знаеше доста неща за късмета на лошите хора, за да вярва, че това може да е станало. Забеляза обаче неколцина от купувачите да се лутат сред ярките цветове. Не си помагаха, вървяха като самотници, вперили поглед в земята от страх да не се отвори под краката им, или се препъваха, скрили с ръце сълзите си.
Като се приближи на тридесетина метра от къщата отвътре последва нов взрив — големият облак на Спиралата, бълвайки светкавици, се отърси от стените които го възпираха и разцъфтя във всички посоки.
Успя само да зърне как облакът погълна силуета на един от купувачите, после се обърна и хукна.
Вълна от прах го блъсна в гърба, вляво и вдясно от него полетяха жички светлина, като панделки понесени от ураган. Последва втора вълна, този път от парчета тухли и мебели. Остана без дъх, земята се изплъзна изпод краката му. После се завъртя във въздуха като акробат през глава, загубил представа къде са небето и земята.
Не се опита да се съпротивлява, дори и да беше възможно, а се остави бързият влак да го отнесе накъдето реши.
ВТОРА КНИГА
ФУГАТА
Пета част
ВЕСЕЛИЕ
„Избягай в някоя незнайна нощ, бъди ми
в мрака спътница — луна;
далече от мълвата за небивал Рай;
Там някъде, от всичките си спомени
свой дом да съградим.“
I. КАЛ, СРЕД ЧУДЕСА
1
Истинската радост оставя силен спомен; истинската мъка също.
Затова когато прашната буря, която го вдигна във въздуха най-после стихна и Кал отвори очи, като видя разгърналата се пред него Фуга, той се почувства сякаш малкото крехки мигове на божествено проявление които бе изпитал през своите двадесет и шест години — изпитал, но винаги загубвал — бяха възстановени и събрани тук на едно място. Той бе долавял частици от това блаженство и преди. Беше чувал слухове за него в съня в утробата и в мечтите за любов; познаваше го от приспивните песни. Но никога досега — цялото, всичкото.
Това би било чудесно време да умре, помисли си той.
И още по-чудесно да продължава да живее, след като пред него се разкриваше толкова много.
Беше на някакъв хълм. Не висок, но достатъчно, за да може да вижда надалеч. Стана и огледа тази новооткрита земя.