Развързването на килима още не беше завършило: магиите на Стана бяха твърде сложни, за да се развият толкова лесно. Но основите бяха положени: хълмове, поля, гора, и още много други неща.
Предишният път видя това място от птичи поглед, и пейзажът изглеждаше доста разнообразен. Но през погледа на човек изобилието беше на границата на безредието. Като че ли някакъв огромен куфар, натъпкан в бързината, се бе преобърнал и съдържанието му се беше изсипало в безнадеждна бъркотия. В географията не личеше да има каквато и да е система, просто случаен набор от места, които Виждащите бяха обичали достатъчно, за да измъкнат от разрушението. Обсипани с пеперуди шубраци и спокойни водни поляни; леговища и убежища, оградени със стени; крепостни кули, реки и побити камъни.
Малко от тези места изглеждаха завършени: повечето бяха отломки и парчета, фрагменти от Царството отстъпени на Фугата зад гърба на човечеството. Любимите ъгли на познати стаи, за чиято липса никой няма да тъжи, където децата може би бяха виждали призраци или светци, където бегълците могат да намерят утеха без да разберат защо, а самоубийците — причини да подишат още малко.
Сред това безредие изобилстваха възможно най-чудати положения. Тук един мост, отделен от пропастта която е пресичал, беше поставен сред полето между маковете; там в един вир стърчеше обелиск, загледан в отражението си.
Една друга гледка привлече вниманието на Кал.
Това беше хълм с почти отвесни страни, с корона от дървета на върха. По лицето му пробягваха светлини и танцуваха между клоните. Без никакво чувство за ориентация тук, Кал реши да тръгне към него.
Някъде в нощта се чуваше музика. Идваше на приливи и отливи, по повелята на вятъра. Барабани и цигулки — смесица от Щраус и сиукски танц. А понякога се долавяше и присъствието на хора. Шепот сред дърветата; сенчести силуети под навес издигнат в поле от високи до кръста жита. Съществата обаче се изплъзваха — идваха и си отиваха твърде бързо — зърваше ги само за миг. Дали защото го разпознаваха, че е Кукувица, или просто бяха стеснителни — само времето щеше да покаже. Определено тук не чувстваше никаква заплаха, въпреки че в известен смисъл бе влязъл като нарушител. Напротив, чувстваше безкрайно спокойствие в този свят и в душата си. Дотолкова, че тревогите му за останалите тук — Сузана, Аполин, Джерихо, Нимрод — останаха далече. Когато мислите му припомняха за тях, то беше само за да си ги представи как се скитат като него — изгубен сред чудесата. Нищо не би могло да им навреди, не и тук. Тук свършваха бедите, и злобата, и завистта. След като тази жива магия го беше обвила, на какво би могъл да завижда, какво би могъл да желае?
Стигна на стотина метра от хълма и се спря смаян. Светлините, които бе видял отдалече, бяха всъщност хора-светулки: без крила, но описващи без усилие арабески около хълма. Не чуваше дали си приказват нещо, и все пак се движеха точно като луди глави, маневрите им непрекъснато ги доближаваха на косъм един от друг.
— Ти сигурно си Муни?
Гласът беше тих, но го изтръгна от вцепенението пред светлините. Кал погледна надясно. В сянката на една арка бяха застанали две фигури, но лицата им бяха скрити в мрака и той видя само синьо-сивите овали на лицата им, увиснали като фенери под нея.
— Да, аз съм Муни — отвърна той. Покажете се, рече той мислено. — Откъде знаете името ми?
— Тук новините се научават бързо — беше отговорът. Този глас изглеждаше малко по-мек и по-тънък от първия, но не беше сигурен дали не е на същия човек. — Това е от въздуха — осведоми го той. — Той разнася клюките.
Единият от двамата се показа в светлината на нощта. Слабото сияние от хълма освети лицето, придавайки му странен вид. Но дори да го беше видял на дневна светлина, Кал дълго щеше да си спомня за него. Мъжът беше млад, но съвсем плешив, а лицето му беше напудрено, без никакви оттенъци в цвета на кожата, и от това устата и очите му изглеждаха едва ли не прекалено мокри, прекалено уязвими на фона на маската.
— Аз съм Боуаз — рече той. — Добре дошъл, Муни.
Той хвана ръката на Кал и я разтърси и в този момент спътничката му наруши договора си със сянката.
— Виждаш ли ги — Амаду? — попита тя.
Необходими бяха няколко секунди за да се увери Кал, че втората личност беше жена, и същевременно да се усъмни в пола на Боуаз, тъй като двамата си приличаха като близнаци.
— Аз съм Ганца — каза тя. Беше облечена с обикновени черни панталони и свободна туника като брат си, или любовника си, или каквото там беше, и също беше плешива. Този факт, и напудрените им лица, объркваха всякакви клишета по отношение на пола. Лицата им бяха уязвими, но същевременно непреклонни; деликатни, но жестоки.