Боуаз погледна към хълма, където светулките продължаваха да лудуват.
— Това е Скалата на Първата Фаталност — обясни той на Кал. — Амаду винаги се събират тук. На това място умряха първите жертви на Бич Божи.
Кал погледна отново към Скалата, но само за миг. Боуаз и Ганца притежаваха по-силно обаяние — колкото повече ги гледаше, толкова по-неопределени му се виждаха.
— Къде ще ходиш тази нощ? — попита Ганца.
— Нямам представа — вдигна рамене Кал. — Не познавам нито крачка от това място.
— А, познаваш го — възрази тя. — Познаваш го много добре.
Докато говореше тя небрежно преплиташе пръсти, или поне така му се струваше, докато не спря погледа си за по-дълго върху заниманието й. Тогава забеляза, че тя прокарва пръсти през дланите на ръцете си — на лявата през дясната, на дясната през лявата, не зачитайки плътността им. Движението беше толкова небрежно, илюзията — ако изобщо беше илюзия — толкова бърза, че Кал не беше съвсем сигурен дали е видял добре.
— Как ти изглеждат? — попита тя.
Той вдигна очи към лицето й. Дали номерът с пръстите не беше някакво изпитание за възприятията му? Но тя не говореше за ръцете си.
— Амаду — продължи тя, — как ти изглеждат?
Кал погледна пак към Скалата.
— …като човешки същества — отвърна той.
Тя леко се усмихна.
— Защо питаш? — поиска да узнае той. Но преди тя да отговори се обади Боуаз:
— Свиква се Съвет — обяви той. — В Дома на Капра. Мисля, че ще втъкаваме отново.
— Не може да бъде — възкликна Кал. — Ще прибират Фугата?
— Така чух — рече Боуаз.
Изглежда и за него беше новина, дали не я бе доловил от бъбривия въздух?
— Казват, че времената са опасни. Вярно ли е?
— Не познавам друго време — отвърна Кал. — Така че няма с какво да ги сравня.
— Ще разполагаме ли поне с тази нощ? — попита Ганца.
— С част от нея — отговори Боуаз.
— Тогава да отидем да видим Ло, да?
— Все ми е едно. Ще дойдеш ли? — попита той Кукувицата.
Кал погледна назад към Амаду. Мисълта да остане и да погледа още малко изпълненията им беше изкушаваща, но може би нямаше да намери друг, който да му покаже забележителностите, а щом нямаше много време, по-добре да се възползва доколкото може.
— Да, ще дойда.
Жената бе спряла да плете пръстите си.
— Ло ще ти хареса — каза тя, обърна се и тръгна в нощта.
Той я последва изпълнен с въпроси, но знаеше, че след като има само няколко часа, за да усети вкуса на Страната на чудесата, не бива да губи време и приказки в питане.
II. КРАЙ ЕЗЕРОТО, И ПО-КЪСНО
1
Имаше един момент в къщата на Търга, когато Сузана си бе помислила, че животът й свършва. Помагаше на Аполин да слезе надолу по стълбите, когато стените заскърцаха и сякаш цялата сграда се срути върху главите им. Дори сега, загледана в езерото, тя не беше сигурна как успяха да се измъкнат живи. Може би менструумът се беше намесил, за да я защити, въпреки че тя не му бе наредила съзнателно. Имаше много неща да научи за силата, която беше наследила. Най-малкото, доколко тя й принадлежеше, и доколко тя на нея. Щом намери Аполин, която бе изгубила сред фурора, щеше да разбере всичко, което тази жена знае.
Междувременно можеше да се наслаждава на островите, покрити с кипариси, и да се успокоява от шепота на вълните по камъните.
— Трябва да вървим.
Джерихо прекъсна мечтанието й възможно най-леко, докосвайки я по гърба. Остави го да разговаря с приятели, които не беше виждал цял човешки живот, при къщата на брега. Имаха да си разказват спомени, в които тя не присъстваше, и които както усети, другите не желаеха да споделят с нея. Разговор между престъпници, безмилостно заключи тя като ги остави насаме. В края на краищата, Джерихо беше крадец.
— Защо дойдохме тук? — попита го тя.
— Тук съм роден. Познавам всеки от тези камъни по име. — Ръката му още беше на рамото й. — Или поне ги познавах. Струваше ми се, че е хубаво място, което исках да ти покажа… но не можем да останем.
Тя обърна поглед към него. Челото му беше намръщено.
— Защо не?
— Искат да те видят в Дома на Капра.
— Мен?
— Ти разтъка Килима.
— Нямах избор — отвърна тя. — Щяха да убият Кал.
Джерихо се намръщи още повече.
— Забрави за Кал — рече той твърдо. — Муни е Кукувица. Ти не си.
— И аз съм такава — настоя тя. — Или поне така се чувствам, а това е по-важно…
Ръката му се дръпна от рамото й. Изведнъж настроението му се развали.