— Идваш ли, или не?
— Разбира се, че ще дойда.
— Не трябваше да става така — въздъхна той, а гласът му отново стана нежен.
Не беше съвсем сигурна за какво говореше: разтъкаването, завръщането при езерото, или разговора им. Може би по малко от всичко.
— Може би беше грешка да разваляме Килима — каза тя някак си оправдателно, — но не бях просто аз. Беше менструумът.
— Той е твоя сила — упрекна я той и вдигна вежди. — Контролирай я.
Сузана го изгледа смразяващо.
— Далече ли е Домът на Капра?
— Нищо не е далече във Фугата — отвърна Джерихо. — Бич Божи унищожи повечето от териториите ни. Останаха само малкото, които виждаш.
— И в Царството са останали още?
— Може би няколко. Но всичко, на което действително държим, е тук. Затова трябва да го скрием отново преди да настъпи утрото.
Утрото. Почти беше забравила, че слънцето скоро ще се покаже, а с него и Човешкия Род. Мисълта за другите Кукувици, с тяхната слабост към зоологически градини, чудатости и карнавали, и възможността да завладеят тази територия, не й беше забавна.
— Прав си. Трябва да действаме бързо — рече тя и двамата обърнаха гръб на езерото на път към Дома на Капра.
2
Докато вървяха Сузана получи отговор на няколко въпроса, които я смущаваха след разгръщането на Фугата. Главният от тях: какво беше станало с онази част от Царството, което Фугата бе завладяла? Със сигурност тя не бе населена — зад Къщата на Търга се простираше значителна част от Търстастън Комън, а от двете страни имаше поля, но районът не беше съвсем пуст. Наоколо имаше няколко къщи, а нагоре към Ърби Хийт селищата бяха по-нагъсто. Какво беше станало с къщите? Ами с обитателите им?
Отговорът беше съвсем прост: Фугата ги беше заобиколила, нагаждайки съществуването им с известна хитрост. Така един ред стълбове бяха украсени с цъфнали лози като антични колони, а светлината на лампите върху тях бе почти закрита; една кола беше почти заровена в някакъв хълм, а други две бяха вдигнати и опрени с предниците си една в друга.
Отношението към къщите беше по-внимателно — повечето все още бяха цели, въпреки че цветята бяха стигнали до праговете, сякаш в очакване на покана да влязат.
Що се отнася до Кукувиците, двамата с Джерихо срещнаха няколко, но всички изглеждаха по-скоро озадачени, отколкото изплашени. Един мъж, само по панталон и тиранти, се оплакваше гласно, че е изгубил кучето си — „Проклет тъп пес. Да сте го виждали някъде?“ — и изглеждаше безразличен към факта, че светът около него се е променил. Чак когато се отдалечи подвиквайки след беглеца, Сузана се зачуди дали и той вижда онова, което тя вижда, или и тук действа онази подборна слепота, която скрива от човешките очи ореолите над главите. Дали собственикът на кучето не се скита сред познати улици, неспособен да погледне отвъд клетката на собствените си представи? Или може би забелязва Фугата само с ъгъла на окото си, величие, за което щеше да си спомня разплакан на стари години?
Джерихо нямаше отговор за тези въпроси. Не знае, отвърна той, и не му пука.
А пред нея се разгръщаха нови и нови видения. Учудването й нарастваше с всяка крачка — толкова голямо бе разнообразието от места и предмети, които Виждащите бяха спасили от пожара. Фугата не се оказа, както тя предполагаше, просто сбирка от обитавани от духове горички и храсталаци. Светостта беше много по-демократично състояние. Тя беше изпълнена с всякакви фрагменти: интимни и бегли, естествени и изкуствени. Всеки ъгъл и ниша си имаха свой особен вид магия.
Обстоятелствата по запазването им означаваха, че повечето от тези фрагменти са били откъснати от средата си като листове от книга. Краищата още бяха разкъсани от насилието при изтръгването им, а произволният начин, по който бяха събрани, само подчертаваше още по-силно липсата на единство. Но имаше и компенсации. Самото несъответствие на парчетата — противопоставянето на вътрешните и обществените, на баналните и легендарните — създаваше нови главоблъсканици, намекваше за нови истории, които можеха да бъдат разказани от тези несвързани досега страници.
Понякога пътуването им разкриваше невероятни сблъсъци на елементи, които не биха се поддали на никакъв опит за синтез. Край една гробница пасяха кучета, а през строшения й капак бликаше фонтан от огън, който течеше като река; в земята бе поставен прозорец, над който бриз с дъх на море издуваше пердета към небето. Тези гатанки отхвърляха обясненията й и тя щеше да ги запомни за цял живот. Всички тези неща беше виждала преди — кучета, гробници, прозорци, огън — но в този разлив те бяха измислени наново, магията им се сътворяваше пред очите й.