Тази задача бързо ставаше все по-трудна, тъй като нашествениците го бомбардираха с изключителни илюзии, предназначени несъмнено, да скрият операцията им от човешки поглед. Вълните на силата, която изригна от къщата, обърнаха колата на една страна (или поне такава бе информацията от зрението му, нямаше да приеме това за божие деяние); после започнаха да му досаждат някакви неясни силуети. От настилката на пътя като че ли поникнаха цветя, над главата му се въртяха като акробати животински форми.
Той забеляза, че няколко души от обществеността също бяха попаднали в капана на тези излъчвания. Някои бяха забили поглед в небето, други се молеха на колене да бъде запазен здравия им разум.
И той постепенно се завръщаше. Мисълта, че тези изображения са просто фантоми, му даваше сила да се съпротивлява. Дауни си повтаряше отново и отново, че това което вижда, не е истина, и полека-лека виденията отстъпиха пред неговата увереност, избледняха и накрая почти изчезнаха.
Провря се в преобърнатата кола и опита пак да се свърже по радиото, въпреки че нямаше представа дали някой го чува. Странно, но това не го безпокоеше толкова. Беше победил заблудите, и тази негова увереност подслаждаше бдението му. Дори и да го нападнеха сега — чудовищата, които се бяха приземили тази вечер — той нямаше да се уплаши. По-скоро сам би си извадил очите, отколкото да ги остави да го омагьосат отново.
2
— Нещо ново?
— Няма нищо, сър — отвърна Ричардсън. — Само шум.
— Остави го тогава — каза Хобарт. — Само карай. Ще ги надушим, ако ще и цялата шибана нощ да отиде за това.
Докато пътуваха, мислите на Хобарт се върнаха на картината, която бяха оставили зад гърба си. Хората му се бяха превърнали в разлигавени идиоти, килиите му бяха омърсени от лайна и молитви. Имаше да урежда сметки с тези сили на мрака.
Някога, преди много години, той не би се заел с такава готовност да изпълнява ролята на отмъстител. Изпитваше погнуса от поемането на лична отговорност. Но опитът го направи честен човек. Сега — поне в компанията на своите хора — той не се преструваше, че стои далеч от належащите въпроси, а с готовност признаваше възбудата си.
В края на краищата, работата на преследването и наказването беше начин да плюеш в лицето на някой, който вече те е наплюл. Законът — просто друга дума за отмъщение.
IV. КЛЕТВИ ЗА ВЯРНОСТ
1
Бяха изминали осемдесет години, плюс-минус половин десетилетие, откакто трите сестри не бяха стъпвали в земята на Фугата. Осемдесет години изгнаничество в Царството на Кукувиците, боготворени и обругавани, едва не загубиха разсъдъка си сред Човеците. Принудени бяха да понесат безчет унижения тласкани от жаждата един ден да грабнат Втъкания свят в отмъстителната си хватка.
Сега висяха във въздуха над тази магическа земя — докосването до нея бе толкова отблъскващо, че да ходят бе истинско мъчение — и оглеждаха Фугата от край до край.
— Прекалено мирише на живо — отбеляза Блудницата вдигнала глава срещу вятъра.
— Трябва ни време — рече й Непорочна.
— Ами Шадуел? — поинтересува се Вещицата. — Той къде е?
— Търси си клиентите, най-вероятно — отвърна Магьосницата. — Трябва да го намерим. Не ми харесва мисълта да се скита наоколо без придружител. Той е непредвидим.
— После какво?
— Ще оставим да се случи неизбежното — каза Непорочна и леко се завъртя, за да огледа всеки свещен метър от земята. — Ще оставим Кукувиците да я разкъсат на парчета.
— Ами Продажбата?
— Няма да има Продажба. Твърде късно е.
— Шадуел ще разбере, че си го използвала.
— Не повече, отколкото той мене. Или отколкото би искал.
Несигурната субстанция на Блудницата потръпна.
— Не би ли желала поне веднъж да му се отдадеш? — попита тихо тя. — Само веднъж.
— Не. Никога.
— Нека тогава аз го взема. Мога да го използвам. Представи си само децата му.
Непорочна се протегна и сграбчи крехкия врат на сестра си.
— Никога няма да го докосваш. Дори с пръст.
Лицето на привидението се издължи до абсурд в пародия на разкаяние.
— Знам. Той е твой. Телом и духом.
— Тоя няма душа — изсмя се Вещицата.
Непорочна пусна Блудницата и влакна от нея се разложиха в смърдящ въздух помежду им.
— О, той има душа — възрази тя и остави гравитацията да я спусне надолу. — Но аз не я искам. — Краката й докоснаха земята. — Когато всичко това свърши, когато Виждащите попаднат в ръцете на Кукувиците, ще го пусна да си върви. Невредим.