— Ами ние? — попита Вещицата. — Какво ще стане с нас тогава? Ще бъдем ли свободни?
— Така се договорихме.
— Ще можем да изчезнем?
— Щом така искате.
— Повече от всичко — отвърна Вещицата. — Повече от всичко.
— Има и по-лоши неща от съществуването — рече Непорочна.
— Така ли? — Вещицата се съмняваше. — Можеш ли да посочиш поне едно?
Непорочна се замисли.
— Не — съгласи се тя с печална въздишка. — Може би си права, сестро.
2
Шадуел бе побягнал от разпадащата се сграда миг след като Кал и Нимрод се измъкнаха през прозореца, и едва избегна облака който погълна Деверо. Озова се проснат по очи, а устата му се изпълни с прах и горчивия вкус на поражението. След толкова много години на очакване Търгът приключи сред развалини и унижение — това беше достатъчно да го накара да се разплаче.
Но той не заплака. От една страна, той беше оптимист по природа — в днешния провал покълваха семената на утрешната продажба. От друга — спектакълът на Фугата, която се материализираше около него, приятно разсейваше мъката му. И от трета — беше открил някой, който беше по-зле и от него.
— Какво става, мамка му? — Това беше Норис, Кралят на Хамбургерите. Правото да оцветят лицето му си оспорваха кръв и мазилка, а някъде във водовъртежа бяха останали гърба на сакото му и по-голямата част от панталоните, а също и едната от хубавите италиански обувки. Другата носеше в ръка.
— Ще те съдя докато ти съдера задника! — изкрещя той на Шадуел. — Шибан задник такъв. Погледни ме! Шибан задник!
Той заблъска Шадуел с обувката, но Търговецът нямаше намерение да се остави да го наранят. Удари го, и то силно. За секунди се сбиха като пияници, без да им правят впечатление необикновените картини, които оживяваха навсякъде около тях. След боричкането се оказаха по-задъхани и окървавени, отколкото бяха в началото, но въпреки това не решиха разногласията си.
— Трябваше да вземеш предпазни мерки! — изплю се Норис.
— Късно е за обвинения — отвърна Шадуел. — Фугата се събуди, независимо дали това ни харесва или не.
— Аз сам щях да я събудя — каза Норис. — Ако беше станала моя. Но щях да бъда готов, и да чакам. Щях да подготвя сили, които да влязат и да поемат контрола. Но това? Това е хаос! Дори не знам откъде да изляза.
— Накъдето и да тръгнеш, все ще стане. Не е толкова голяма. Ако искаш да излезеш, просто тръгни нанякъде.
Това лесно решение като че ли поуспокои Норис. Той обърна поглед към разцъфналия пейзаж.
— Все пак не знам… — промърмори той, — … може би така е по-добре. Поне виждам какво щях да купя.
— И как ти се вижда?
— Не е така, както си мислех. Очаквах нещо… по-кротко. Честно казано, сега не съм съвсем сигурен дали искам да притежавам това място.
Гласът му притихна и в този миг от потока влакна изскочи някакво животно, което определено не би могло да бъде намерено в която и да е менажерия, изръмжа за добре дошъл към света и заподскача нанякъде.
— Видя ли? — попита Норис. — Какво беше това?
— Не зная — вдигна рамене Шадуел. — Тук има неща, които вероятно са измрели още преди да се родим.
— Такива? — Норис се взираше след хибрида. — Никога преди не съм виждал нещо подобно, дори в книгите. Казвам ти, изобщо не го искам това шибано място. Искам да ме изведеш оттук.
— Ще трябва сам да се ориентираш — отвърна Шадуел. — Аз имам работа тук.
— А не, нямаш — възрази Норис и размаха обувката към Шадуел. — Трябва ми бодигард. И това си ти.
Видът на изнервения Крал на Хамбургерите забавляваше Шадуел. Нещо повече, той го караше да се чувства — извратено, може би — сигурен.
— Виж сега — рече той малко по-меко. — И двамата сме в една и съща каша…
— Дяволски си прав.
— Имам нещо, което може би ще помогне — продължи Шадуел и разтвори сакото си, — нещо да подслади горчивия хап.
— А, така ли? — Норис беше недоверчив.
— Хвърли един поглед — каза Търговецът и му показа хастара. Норис избърса кръвта, която течеше към лявото му око, и се взря в гънките. — Какво виждаш?
Последва кратко колебание и Шадуел се зачуди дали сакото още действа. После лицето на Норис се разтегна бавно в усмивка и в очите му се появи изражението, познато от безброй други подобни изкушения.
— Харесва ли ти нещо?
— Всъщност, да.
— Тогава го вземи. Твое е. Свободно, гратис и безплатно.
— Къде ли си го намерил? — усмихна се едва ли не срамежливо Норис и протегна трепереща ръка към сакото. — След толкова години…
Той внимателно извади изкушението от гънките на хастара — една навиваща се играчка, войник с барабан — запомнена с такава обич и точност от притежателя й, че илюзията която сега държеше в ръцете си бе възстановила всяка драскотина и вдлъбнатина по нея.