— Моят барабанчик — промълви Норис, разплакан от радост сякаш държеше осмото чудо на света. — Ох, барабанчикът ми. — Той го обърна. — Но няма ключ. В тебе ли е?
— Мога и да ти го намеря, след време — отвърна Шадуел.
— Една от ръцете е счупена — Норис погали барабанчика по главата. — Но пак работи.
— Щастлив ли си?
— О, да. Да, благодаря ти.
— Тогава го сложи в джоба си, за да можеш да ме поносиш — рече Шадуел.
— Да те нося?
— Уморен съм. Трябва ми кон.
Норис не прояви ни най-малка съпротива спрямо идеята, въпреки че Шадуел беше по-едър и по-тежък, и щеше да е доста голям товар. Подаръкът го бе покорил напълно, и докато го държеше в плен той по-скоро би пречупил гръбнака си, отколкото да не се подчини на дарителя.
Смеейки се мислено, Шадуел се покачи на гърба му. Тази вечер плановете му може и да се бяха пообъркали, но докато хората имаха мечти, за които да тъгуват, той щеше да продължава да владее дребните им души.
— Къде искаш да те занеса? — попита го конят.
— Накъде нависоко — нареди той. — Заведи ме някъде нависоко.
V. ОВОЩНАТА ГРАДИНА НА ЛЕМУЕЛ ЛО
1
Нито Боуаз, нито Ганца бяха разговорливи водачи. Вървяха напред през Фугата в почти пълно мълчание, което нарушаваха само за да предупредят Кал за някое опасно място, или за да му кажат да върви близо до тях докато преминаваха през някаква колонада, където се чуваше тежкото дишане на кучета. В известен смисъл той се радваше на тишината. Не искаше разходка с екскурзовод по терена, поне не тази вечер. Беше разбрал още когато видя за пръв път Фугата от стената в двора на Мими, че не може да й се направи карта, нито пък да се опише и запомни съдържанието й като любимите му разписания. Трябваше да разбере Втъкания свят по друг начин: не като сигурен факт, а като чувство. Схизмата между разума му и света, който се опитваше да проумее, се топеше. На нейно място идваше връзката между ехо и обратно ехо. Те бяха като мисли един за друг в главите си: той и този свят, и като знаеше това, което никога не би могъл да изрази с думи, пътуването за него беше пътуване в собствената му история. От Лудия Муни знаеше, че различните уши възприемат поезията различно. Така беше при поезията. Същото, както забелязваше вече, важи и за географията.
2
Изкачваха се по един дълъг склон. Помисли си, че пред краката им подскача вълна от щурци — земята беше като жива.
На върха погледнаха надолу към полето. В далечния край имаше овощна градина.
— Почти стигнахме — каза Ганца и тръгнаха към нея.
Овощната градина беше най-голямото нещо, което бе видял досега във Фугата — парцел с може би тридесет или четиридесет дървета, насадени в редове и грижливо подрязани така, че клоните им почти се докосваха. Под този балдахин имаше пътеки с равно окосена трева, изпъстрени от кадифена светлина.
— Това е овощната градина на Лемуел Ло — рече Боуаз когато застанаха пред нея. Нежният му глас бе станал още по-мек. — Тя е приказна дори за хората от приказките.
Ганца ги поведе под дърветата. Въздухът бе замрял, топъл и ароматен. Клоните бяха отрупани с плодове, които Кал не познаваше.
— Това са круши Джуд — каза му Боуаз. — Един от видовете, които не сме показвали на Кукувиците.
— Защо?
— Има си причини — отвърна Боуаз. Огледа се за Ганца, но тя беше изчезнала по една от алеите. — Вземи си. Лем няма да има нищо против. — И отиде да търси спътничката си.
Кал си мислеше, че вижда до края на коридора от дървета, но се лъжеше. Боуаз направи три крачки и се изгуби от погледа му.
Протегна ръка към увисналите клони и хвана един от плодовете. В този миг на дървото настъпи страхотно раздвижване и нещо изтича по клона към него.
— Не тази! — обади се дълбок бас. Говореше една маймуна.
— Горе са по-сладки — рече звярът и обърна кафявите си очи към небето. После изтича обратно обсипвайки Кал с листа. Той се опита да го проследи с поглед, но животното беше твърде бързо. След няколко секунди се върна с не един, а два плода. Подхвърли ги от клоните на Кал.
— Обели ги — рече маймуната. — По една за всеки.
Въпреки названието си, те не приличаха на круши. Бяха с размерите на слива, но обвивката им беше като кожа. Тя беше здрава, но не можеше да прикрие аромата на вътрешността.
— Какво чакаш? — попита маймуната. — Вкусни са, тия Шемети. Обели ги и ще видиш.
Фактът, че маймуната говореше — нещо, което би стъписало Кал преди седмица — сега беше само част от местния колорит.