— Шемети ли ги наричаш? — запита той.
— Круши Джуд, Шеметни Плодове. Все същото е на вкус.
Маймуната гледаше ръцете на Кал и го чакаше да обели плодовете. Той това и направи. Оказа се, че се белят по-трудно от други плодове, може би затова маймуната му ги даде. От разкъсаната обвивка по ръцете му потече гъст сок — ароматът ставаше все по-апетитен. Още преди да обели докрай първата круша маймуната я грабна от ръцете му и я лапна.
— Хубаво… рече тя дъвчейки.
Удоволствието й беше повторено сякаш от ехо под дървото. Някой възкликна одобрително, и като вдигна поглед от заниманието си Кал видя един мъж приклекнал до дървото да си свива цигара. Погледна отново към маймуната, после пак към него, и гласът на животното доби нов смисъл.
— Хубав номер — рече той.
Мъжът го погледна. Лицето му страшно приличаше на монголоидно, усмивката му беше огромна и като че ли изразяваше неразбиране.
— Какво има? — обади се гласът от клоните.
Смутен от лицето долу, Кал все пак последва предположението си и отвърна не на куклата, а на кукловода.
— Да си насочваш така гласа.
Мъжът продължаваше да се хили, но не показа с нищо, че го разбира. Маймуната обаче избухна в смях.
— Изяж плода.
Пръстите на Кал несъзнателно бяха продължили работата си. Шеметният плод беше обелен. Но споменът за някакво суеверие свързано с крадени плодове го караше да се въздържа да отхапе от него.
— Опитай го — настоя маймуната. — Не е отровен…
Ароматът беше твърде дразнещ и той не устоя. Отхапа.
— …поне не за нас — добави маймуната и отново се изсмя.
Вкусът на крушата беше дори по-добър отколкото подсказваше аромата. Вътрешността беше сочна, а сокът силен като ликьор. Кал го облиза от пръстите и дланите си.
— Харесва ли ти?
— Страхотно.
— Храна и питие в едно. — Маймуната погледна към мъжа под дървото. — Искаш ли една, Смит?
Мъжът поднесе пламъче към цигарата си и дръпна.
— Чуваш ли ме?
Като не получи отговор маймуната подскочи обратно към високите клони на дървото.
Кал продължи да яде крушата и намери семките в средата. Сдъвка и тях. Леката им горчивина само допълни сладостта на останалото.
Сега забеляза, че някъде между дърветата свири музика. Весела, после направо лудешка.
— Още една? — попита маймуната и се показа пак, не с две, а с няколко круши.
Кал преглътна останалото от първата.
— Същите условия — рече маймуната.
Обзет от внезапна лакомия, Кал взе три и започна да ги бели.
— Тук има и други хора — рече той на кукловода.
— Разбира се — отвърна маймуната. — Това винаги е било място за срещи.
— Защо говориш чрез животното? — попита Кал докато пръстите на маймуната измъкваха един обелен плод от ръцете му.
— Името ми е Новело — каза маймуната. — И кой казва, че той изобщо говори?
Кал се засмя, и на себе си, и на представлението.
— Всъщност — отбеляза маймуната, — вече никой от двама ни не е съвсем сигурен кой какво прави. Но така е в любовта, не намираш ли?
Тя отметна глава назад и стисна плода в ръката си, а ликьорът потече в гърлото й.
Музиката стана направо опияняваща. Кал бе заинтригуван да разбере на какви инструменти се свири. Със сигурност имаше цигулки, цафари и барабани. Но сред тях имаше и други звуци, които не можеше да определи.
— Всякакъв повод за забавление — рече Новело.
— Трябва да е най-голямата закуска в историята.
— Предполагам. Искаш ли да видиш?
— Да.
Маймуната изтича по клона и се спусна по дървото към седящия Смит. Кал задъвка семките на втория Шемет, протегна се и откъсна още една шепа плодове измежду листата. Сложи половин дузина в джоба си, в случай че огладнее, и обели още един за да го изяде веднага.
Маймунското бърборене го накара да погледне към Новело и Смит. Животното бе седнало на гърдите на мъжа и си говореха на някаква смесица от думи и сумтене. Кал изгледа мъжа, после животното, после пак мъжа. Не можеше да различи кой какво говори и на кого.
Дебатите секнаха изведнъж и Смит стана, а маймуната седна на рамото му. Без да поканят Кал да ги следва, те се запътиха между дърветата. Кал тръгна след тях, като белеше и ядеше вървешком.
Някои от посетителите правеха същото като него — стояха под дърветата и ядяха Круши Джуд. Един-двама дори се бяха покатерили и висяха сред клоните, наслаждавайки се на ароматния въздух. Други, равнодушни към плодовете, или преситени, лежаха в тревата и тихо разговаряха. Атмосферата беше съвсем спокойна.
Раят е овощна градина, помисли си Кал докато вървяха, а Бог е изобилие.
— Това е от плода — отбеляза Новело. Кал дори не беше разбрал, че говори на глас. Огледа се към маймуната, леко замаян.