— Трябва да се пазиш — рече животното, — прекалено много джудки няма да ти се отразят добре.
— Имам здрав стомах — възрази Кал.
— Кой казва нещо за стомаха ти? — отвърна маймуната. — Не случайно ги наричат Шеметни Плодове.
Кал не й обърна внимание. Покровителственият тон на животното го дразнеше. Той ускори крачка и задмина мъжа и маймуната.
— Както щеш — рече тя.
Някой се стрелна между дърветата пред Кал и след него остана следа от смях. Пред очите му за миг звукът стана видим: нотите се издигнаха и спуснаха като пръски светлина, които се разлетяха встрани като пухчета от глухарче издухани от силен вятър. Омая след омая. Кал забърза към музиката и пътьом откъсна и обели още един от забележителните плодове на Ло.
Пред него се появи сцената. На земята между дърветата бе постлан килим в синьо и охра, а по краищата му мъждукаха фитилчета потопени в масло. Встрани стояха музикантите, които бе чул. Бяха петима: три жени и двама мъже, облечени в официални костюми и рокли. В тъмните нишки на платовете по някакъв начин бяха скрити искрящи мотиви, така че и при най-лекото движение светлината на пламъчетата разкриваше в гънките вълшебство, което заприлича на Кал на фосфоресциращи тропически пеперуди. Но още по-смайващо беше, че този квинтет нямаше нито един инструмент. Те пееха музиката на цигулки, духови инструменти и барабани, и освен това предлагаха и звуци, които никакъв инструмент не би могъл да издаде. Това беше музика, която не имитираше естествени звуци — това не беше песен на птица или кит, нито на дърво или поток — тя по-скоро изразяваше преживявания, които се крият между думите: тихите удари на сърцето, в които интелектът не може да проникне.
Кал потръпваше от удоволствие слушайки тази музика.
Представлението бе привлякло публика от около тридесетина Виждащи, и Кал се присъедини към тях. Неколцина забелязаха присъствието му и го изгледаха с леко любопитство.
Като оглеждаше тълпата, Кал се опита да определи кои от хората към кой от четирите Рода принадлежат, но това беше направо невъзможно. Предположи, че хоралният оркестър са Ая — нали Аполин каза, че на произхода от Ая се дължи певческия й глас? Но от останалите, кой какъв беше? Например, кои от тези хора бяха от Рода на Джерихо, Бабу? Кои бяха Ий-ми, или Ло? Тук имаше и негри, и бели, и един-двама с ориенталски черти, а някои имаха черти, които не бяха съвсем човешки — един мъж със златисти очи като на Нимрод (а може би имаше и опашка); други двама имаха симетрични белези спускащи се надолу от скалпа; а пък други, било поради диктата на модата или религията им, имаха изящни татуировки и прически. В облеклото присъстваше същото смайващо разнообразие, официалните модели от края на деветнадесети век бяха прекроени по вкуса на онези които ги носеха. Платовете на поли, костюми и жилетки проблясваха със същото едва прикрито сияние: зад едноцветието стояха в очакване нишки с карнавално ярки цветове.
Кал оглеждаше с възхищение лицата едно след друго и той почувства, че иска да бъде приятел с всички, да ги опознае, да се разхожда с тях и да сподели своите малки тайни. Смътно съзнаваше, че това може би се дължи на въздействието на плодовете. Дори и така да беше, значи плодовете бяха мъдри.
Въпреки че гладът му беше задоволен, той извади от джоба си още една круша, но тъкмо щеше да я обели, когато музиката спря. Чуха се ръкопляскания и подсвирвания. Квинтетът се поклони. В този момент се изправи един брадат мъж с набръчкано като орех лице, който досега бе седял на табуретка близо до края на килима. Той погледна право към Кал и рече:
— Приятели мои… приятели мои… сред нас има непознат…
Ръкоплясканията стихнаха. Лицата се обърнаха към Кал и той почувства как се изчервява.
— Покажете се, господин Муни! Господин Калхун Муни!
Ганца казваше истината: въздухът наистина разнасяше клюките.
Мъжът го приканваше с ръка. Кал промърмори някакво възражение.
— Хайде. Позабавлявайте ни малко! — отвърнаха му.
— Не мога — сърцето му заби силно.
— Разбира се, че можете — ухили се мъжът. — Разбира се, че можете!
Отново заръкопляскаха. Блестящите лица се усмихваха около него. Някой го докосна по рамото. Той се обърна. Беше Новело.
— Това е господин Ло — рече маймуната. — Не бива да му отказваш.
— Но аз не мога да правя нищо…
— Всеки може да прави нещо — отвърна маймуната. — Поне да пърди.
— Хайде, хайде — продължаваше Лемуел Ло. — Не се стеснявайте.
Кал се запромъква против волята си през тълпата към правоъгълника от пламъчета.
— Наистина… — обърна се той към Ло. — Не мисля…