— Хапнахте на воля от плодовете ми — рече Ло без да го упреква. — Можете поне да ни забавлявате.
Кал се огледа за някаква подкрепа, но видя само изпълнени с очакване лица.
— Не мога да пея, и съм с два леви крака — изтъкна той с надеждата, че самоподценяването може да му помогне да се измъкне.
— Прадядо ви е бил поет, нали? — каза Лемуел, а тонът му направо укоряваше Кал, че не е споменал този факт.
— Да, така е.
— И не можете ли да цитирате нещо от собствения си прадядо? — попита Лемуел.
Кал се замисли за момент. Ясно беше, че няма да го пуснат от кръга без поне да се опита да компенсира лакомията си, а предложението на Лемуел не беше лошо. Преди много години Брендън бе научил Кал на няколко фрагмента от поезията на Лудия Муни. Тогава те не означаваха нищо за Кал — той бе на около шест години — но стиховете бяха интригуващи.
— Килимът е ваш — посочи Лемуел и отстъпи встрани пропускайки Кал към сцената. Преди да успее да си припомни някои от редовете — беше ги учил преди две десетилетия, колко ли можеше да си спомни? — той се озова върху килима, загледан в публиката над трепкащите светлини в краката му.
— Това, което казва господин Ло, е вярно… — започна той колебливо — … прадядо ми…
— По-високо — обади се някой.
— …прадядо ми беше поет. Ще се опитам да изрецитирам един от неговите стихове. Не знам дали ще успея да си го спомня, но ще се постарая.
Тук-там изръкопляскаха, и това го накара да се почувства още по-неудобно.
— Как се казва стихотворението? — попита Лемуел.
Кал напрегна мозъка си. Когато го учеше, заглавието имаше не повече смисъл от стиховете, но така или иначе го беше научил като папагал.
— Нарича се „Шест банални фрази“ — изрече той думите по-бързо, отколкото мозъкът му успя да ги отърси от прахта.
— Кажи го, приятелю — подкани го пазителят на овощната градина.
Публиката стоеше със затаен дъх, единственото движение беше от пламъчетата около килима.
Кал започна.
— Една част от любовта…
В един ужасен миг мисълта му блокира. Ако в този момент някой го бе запитал за името му, той нямаше да може да отговори. Четири думи, и изведнъж онемя.
В този миг на паника Кал разбра, че повече от всичко на света иска да зарадва това изискано събрание: да им покаже колко му е приятно да бъде сред тях. Но проклетият му език…
Някъде отзад в главата му се обади поетът:
— Продължавай, момче. Кажи им каквото знаеш. Не се опитвай да си спомниш. Просто говори.
Той започна отново, този път без запъване, а високо, като че ли знаеше стиховете идеално. И да пукне, ако не беше така. Те се носеха лесно, чуваше как ги произнася с глас, какъвто никога не би очаквал от себе си. Глас на бард, който декламира:
„Една част от любовта е невинност;
Една част от любовта е вина;
Една част е мляко, що вкисва се щом бъде разпиляно.
Една част от любовта е чувство;
Една част от любовта е страст;
Една част предчувствие, че ще се превърнем в прах.“
Шест реда, и всичко свърши; свърши, а редовете бръмчаха в главата му докато стоеше доволен, че е казал стихотворението без да се запъне. Искаше му се да бе продължило малко повече. Огледа публиката. Вече не се усмихваха, а го гледаха странно озадачени. За миг си помисли, че ги е обидил. После заръкопляскаха с вдигнати над главите ръце. Чуха се подвиквания и подсвирвания.
— Това е чудесно стихотворение! — Ло ръкопляскаше от все сърце. — И чудесно казано!
С тези думи той излезе отново от публиката и прегърна силно Кал.
— Чуваш ли? — обърна се Кал към поета в главата си. — Харесват те.
И си спомни още един фрагмент, сякаш Лудия Муни току-що го бе изрекъл. Този път той не го каза, но го чу ясно:
„Простете моето изкуство. На колене
признавам аз, че искам да ви угодя.“
И това беше чудесно, тази работа с угаждането. Той отвърна на прегръдката на Лемуел.
— Заповядай, Муни — каза той, — яж от плодовете колкото можеш.
— Благодаря — рече Кал.
— Познавал ли си поета? — попита Ло.
— Не. Умрял е преди да се родя.
— Кой би казал, че човек е мъртъв, след като думите му още ни карат да затаяваме дъх, а чувствата му ни вълнуват? — отвърна господин Ло.
— Вярно е — съгласи се Кал.
— Разбира се, че е вярно. Бих ли излъгал в такава нощ?
След това Лемуел извика още някой от тълпата: още един изпълнител застана на килима. Кал почувства лека завист като прекрачи светлините. Искаше пак да изпита онзи напрегнат миг: да почувства как думите му завладяват публиката, трогват я и я карат да ги запомни. Отбеляза си наум да научи още от стиховете на Лудия Муни, ако някога отново види дома на баща си, така че следващия път като дойде да има нови редове, с които да ги очарова.